Мястото на кръчмата в българското интеркултурно пространство и отношението й към социалната и комуникативна култура на българинa
Какво е мястото на кръчмата в българското интеркултурно пространство и отношението й към социалната комуникативна култура на българина?
Искам да споделя с вас някои размисли по въпроса, който е твърде интересен, както от културологична и етнографска, така и от гледна точка на убеждаващата комуникация.
Не знам кога са се появили първите кръчми по българските земи, но от гледна точка на етнографията, традицията и начина на живот на българите през 19-ти век всекидневното общуване в Османската империя поражда твърде смесени форми, както във всекидневния живот, така и в развлеченията, празниците, манталитета. Бавният ритъм на чаршията, дългите пазарлъци, черпенето с кафе, взаимопомощта и липсата на конкуренция са общоразпространени белези на живота. Формира се смесен фолклор с приноси на всички етнически групи. Пословиците и поговорките, формирани във всекидневната трудова дейност, шегите, песните и кючеците, курбаните и кафенетата са част от общото всекидневие на Балканите.
Като основно средище за междукултурна и убеждаваща комуникация кръчмата влиза в тази си роля основно след Освобождението.
Големият български писател Йордан Йовков ни е оставил в това отношение едно класическо описание на българската селска кръчма от края на 19-ти и началото на 20-ти век в разказа „Другоселец”:
„Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък...”
Това е типичната обстановка на селската кръчма в началото на модерната епоха. Селянинът си има вкъщи вино, вари си люта ракия, но в кръчмата търси и намира обществото – среща се с хора, разменя местни и световни новини, намира разтуха и забавление. В кръчмата свири гайда или кавал, пеят се нестройно познати песни, избухват препирни, играят се хора и ръченици.Неслучайно най-известната картина на художника Иван Мърквичка носи името „Ръченица” и пресъздава празнично веселие в българска следосвобожденска кръчма. В тази кръчма, разбира се, е важно и кой е стопанинът, каква е атмосферата, създадена от него, как ще посрещне и изпрати хората. Затова селяните отиват там за да се разтушат преди празника, да обсъдят реколтата и радостното очакване на берекета.
Та като стана дума за празник в разказа „Другоселец” се споменава следния факт:
„- Не думай тъй, Мияле, днешният празник е голям. На днешния ден цар Костадин и царица Елена намерили честния кръст. Сущия, на който бил разпънат Исус Христос...”
Празникът на св. Константин и Елена нашият народ празнува без особени обреди и обичаи.В някои краища на страната не се работи къщна и полска работа. Затова и Йовковите селяни не работят, но в кръчмата посред празничното веселие основните им разговори се въртят около реколтата.
В Източна Тракия на този ден се изпълняват нестинарски игри. Нестинарите се събират при някой параклис, посветен на Св. Св. Константин и Елена, после правят шествие до някой близък извор, уреждат обща трапеза, след което обхождат домовете. После, късно вечерта нестинарките играят боси върху жарава.
При своето шествие нестинарките носят иконата на Св. Константин, окичена с венец, както и нестинарския тъпан, който през цялата година е държан в черквата до иконата на светеца.
В Йовковата кръчма късно вечерта „...светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица.” Предполага се, че след ръченицата в празничната нощ ще последват и нестинарските игри в чест на Св. Константин. В съвременната кръчма би било интересно за чуждите туристи да видят иконите на Св. Константин и автентична картина с нестинарски танци.
Обстановката в традиционната българска кръчма е позната не само от бита на българите през 19-ти век, а и на нашето поколение от литературата и етнографията. Това са големи помещения, с ниски тавани, с дървени тезгяхи, зад които се разполага кръчмарят и обикновени, с голи дъски маси за посетителите. Като основен материал за изграждане интериора на кръчмата /а и на възрожденската къща въобще/ се явява дървото. То има дълбоко скрит свещен смисъл, защото в българската народна митология символизира организираното космическо пространство и представя универсален вертикален модел на Вселената. Неслучайно българинът отъждествява своята представа за Вселената с небето. Неслучайно един от тотемните символи на прабългарите – конят символизира небесното начало и слънцето. Обожествяван като символ на небето и като Тангра, за прабългарските племена конят е бил свещено и вероятно тотемно животно, а конската опашка – бойно знаме. Наред с това той е демоничен посредник между земния и отвъдния свят, както при славяните небето – слънце. Затова през Възраждането таваните на къщите и на кръчмите най-често са били украсявани с резбовано слънце. Не е задължително в съвременната кръчма да има конска опашка за украса, но би било хубаво, уютно и топло присъствието на един таван с греещо слънце, резбовано от дърво. Възрожденското резбовано слънце нерядко е било съчетавано и с гроздове и лозови клонки
И тъй като стана дума за кръчмата и нейното присъствие в българският социален и културен живот, ще спомена един от най-древните митологични символи на плодородието и живота – виното. Заедно с хляба виното е неразделна част от всички значими, календарни и семейни празници на българина. Лозарството, като един от най-старите поминъци прабългарите заедно със славяните наследяват от траките, когато започват да водят уседнал живот. Според българската народна митология на виното са се приписвали и магически свойства. Така например при строеж на нова къща виното се е изливало в основите, а паница с вино се е оставяла в ъгъла на стаята или на тавана за стопанина на дома. Като неизменна част от интериора на съвременната кръчма си представям декоративни или автентични бурета, разположени симетрично в различните ъгли на кръчмата.
Последният символ, който присъства в българската убеждаваща комуникация – писмеността, бих могъл да говоря и много, и малко. Но за връзката между писмеността, традицията и виното предпочитам да цитирам най-голямата българска поетеса на всички времена – Елисавета Багряна, която в култовото си стихотворение „Стихии” пише дословно следното:
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише „черното” и „бялото”
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни –
в родния ми град?
Свързвайки в едно цяло виното, традицията и свещеното Кирилско слово, Багряна представя раждането, светото кръщение на виталната тленна земна субстанция, на творящия дух, съграждащ света. А нима виното не стои в основата на творческите демонични стихии, на драматичната реторичност и екзистенциална тревога. Като изпитваме подобна тревога, търсим да я споделим с някого. Къде намираме този някой, ако не в кръчмата, това изконно българско място за социална, междукултурна и убеждаваща комуникация.
И накрая искам да завърша своя преглед на изложението за кръчмата, като място за социални контакти и комуникация с примера от Ботевата статия „Политическа зима”:
„Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу...”
Тази блестяща Ботева метафора за кръчмата – свят сякаш олицетворява нашето историческо развитие – гладни, дрипави и измръзнали, ние все чакаме някой да ни пусне на топло в „кръчмата”, да прояви милост и да ни даде възможност да се изравним и ние с другите народи. Спомням си, също така, и когато преди няколко години екипът на Слави Трифонов водеше предаването „Хъшове”, че девизът на това предаване беше: ”Светът е кръчма. Да седнем на една маса.”
Крайно време е вече ние българите да се научим да общуваме с др. народи, за да заслужим свое място и своя маса в тяхната „кръчма”.
Но дали ще успеем? Заслужава си да опитаме....
