"На прощаване"
Самото заглавие на Ботевата творба отразява изключителен момент, изключителна по своята значимост ситуация не само за героя. “Прощаването” е миг на раздяла, на сбогуване, на прошка, съдбовен и драматичен миг, в който героят търси майчината подкрепа, разбиране и благослов. Това е и миг на изпитание за родовия български свят, на преодоляване на робското съзнание. Върховна ценност в робското време е свободата, но преди да бъде постигната, тя трябва да бъде пожелана.
Той доверява на майката-изповедница своите съкровени трепети, размисли, мечти и високи стремления – да се завърне победно в родния свят като спасител и освободител или да приеме героична гибел. Доверява направения си избор и волята да превърне избора в решение, а решението – в дело. Творбата е наречена “На прощаване”, но в същото време цялата е пропита с воля за завръщане в родния свят, за среща с близките, за свобода.
Основни герои на поемата са родовите фигури и образи – майката, бащата, синът, братята. Синовният дълг е неотделим от дълга на човека, българина, патриота, свободолюбивата личност.
Лирическият герой е едновременно рожденият син с човешки чувства и изживявания и българският син – на майката родина. На челото му са изписани “две думи заветни” Свобода или смърт юнашка. Той е прокуден от робството далеч от дома. Потърсил е свободата в чуждия свят, но не е щастлив там. Героят страда по бащин дом, близки и поробено отечество немил-недраг по “тежка чужбина”. Той е чувствителен – изпитва мъка, желае, обича, мрази, копнее, мечтае, жадува. Свободен духом човек, който е направил своя избор: достойно живеене в робското време, неприм с робството, избрал пътя на борбата за свобода. Той е продължител на юнашката родова традиция и изпълнител на родови завети, посвещава младост, сърце, дело и живот на идеала за свободата на отечеството. Образът на лирическия герой е обаятелен – на духовно красива и нравствено извисена личност с поведение на свободен духом човек.
Поетът неслучайно е избрал за творбата формата на изповед към майката. Изповедта е споделяне и огласяване на съкровеното, желание за преценка на постъпка, на решение или житейски избор. В същото време тя е убедителна художествена форма за изразяване на съкровени чувства и мисли в драматичен момент. С нея зазвучава гласът на един нов и различен човек. Това е синовна изповед, открояваща прекрасния нравствен свят на героя чрез чувствата към майката – дълбока синовна обич, нежност, доверие, искреност. Той не премълчава нито болката, нито истината за поетия път, нито жалбата си за майчиното страдание по “първо чедо”. Точно майчиното страдание прави потетия от героя път “страшен”. Чувствата са изразени с повторения и обръщения – топли, но толкова категорични.
От любовта към майката започват всички човешки добродетели. Тя изразява прекрасната човешка същност на героя. Образът на майката присъства във всички композиционни части на творбата. Тя е ридаеща и тъжна (в лирическия увод), неутешима в сдържаната си скръб (със сълзите, въздишката и мълчанието си, когато синът не се е завърнал), щастлива и горда (с майчината целувка по красното чело в картината на победното завръщане). С думи за прошка към майката героят “тръгва, отива” по пътя си към свободата и безсмъртието. Духовната връзка между майка и син е подчертана чрез общия епитет: майката е “клета”, синът е “клетник (свободен е, но в чужда земя). Майката е “юнашка”, синът е “юнак”, юнашка е и песента му. Макар и разделени от “тиха бяла Дунава” майка и син са обвързани с едни и същи чувства – състрадание, любов, копнеж. Образът на майката е зрим и богат. Тя няма реч, но ярко присъства в творбата чрез представите, чувствата и отношението на героя.
В лирическия увод чрез изразените чувства на героя се открояват мотивите за направения от него избор да стане бунтовник. Моментът на прощаване е съдбовен, драматичен, необикновен, значим не само за героя. Той вече е избрал да обвърже личната си съдба със съдбините на отечеството и да живее достойно в робското време.
Мотивите за избора си героят доверява в синовна изповед пред най-близкия си човек – майката. Първият от тях е страданието от изгнаническата му участ далеч от роден дом и близки, “прокуден”. Страданието е изразено чрез ярки, вълнуващи и въздействащи поетически образи. Героят е в “тежка чужбина”, “немил, клет, недраг”. В същото време на образа на “тежката” чужбина е противопоставена светлата свидна представа за родния свят. Думата “родина” не се споменава. Чрез синекдохата “там” е изграден събирателен образ на родината, на всичко най-скъпо и най-значимо. Там е домът, бащиното огнище, там е “либе хубаво” с черните очи и с “оназ тиха усмивка”. Детайлите изграждат скъп свиден образ на родния уют и топлина и представа за чист и прекрасен свят. “Там са баща и братя”, които “черни чернеят”. Етимологическата фигура (“черни чернеят”) изразява страданието им в поробената земя, както и страданието на героя за тяхната съдба.
Личното страдание на героя е неотделимо от страданието на близките в поробеното отечество. То е неотделимо и от любовта му към всичко “мило и родно”. Героят страда, защото обича.
Изборът на героя да стане бунтовник е породено и от омразата към робството. Картината на робството не е описана подробно. Внушението за насилие, неправда, унижение на човешкото достойнство и зло намира убедителен израз само в две думи: “турчин бесней”. В същото време “турска черна прокуда” е пропъдила младите български синове надалеч, разделила е син от майка, брат от брата, либе от либето. Представата за робско страдание и унижение допълнително се наслагва от черните тонове в идградената картина.
Полюсните чувства на любов и омраза, които бушуват в душата на героя, подчертават драматизма на изживяването. Споменът за родния свят, за свидното, но поробено отечество, поражда у героя страдание и носталгия, но той е извор и на духовна енергия. “На прощаване” не е поема за робството, а за непримирението с него.
Ботевият герой поема пътя на борбата и защото е “със сърце мъжко, юнашко”. Той е закърмен с любов към родината, “с първо мляко” е засукал благородните чувства и стремления на нетърпимост към робството и насилието, на свободолюбие и юначество. Дял за направения от него съдбовен избор има и майката, за което той с вълнение споделя синовната си признателност: “но кажи какво да правя...”.
Героят мисли за себе си като за приемник на юнашкото начало – една от основните ценности на родовата българска общност. Такъв е и неговият дълг, като приемник и продължител на родовите завети и повели. Той не трае “пред турци глава да скланя”, не може “сюрмашко тегло да гледа” и откликва на гласа народен. Метафоричният стих “и на глас тичам народен” и инверсията в него носят силата на устрема на героя да обвърже личната си съдба с отечеството и народа си.
Мотив за направения от героя избор е и чувството за “чест юнашка”. Честта не е само лично качество. “Честта юнашка” е ценност за родовия свят наравно с правдата и свободата.
Съкровеното за Ботевия герой и мотивите за направения от него избор са неотделими от ценностите на родовия свят, съхранени в робското време у достойните му синове – юначество, чест, правда, свобода. Изборът му не може да бъде друг, той е предопределен.
Ботевият герой има воля да направи своя избор, избора – в решение, а решението – в дело.
Бунтовникът жадува мига на тръгването по избрания път:
“Ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!”.
Нетърпение и възторг изпълват тези красиви метафорични стихове - нетърпение за завръщане у дома при майката и родината. За юначния българин тръгването-завръщане в обичания, но страдащ роден свят, е акт на посвещаване на свято дело по пътя на героичното живеене. Преминаването на реката е представено като ритуален акт, откриващ пътя на героизма. Това е жадуваният миг на осъществената воля и свободен избор в контраст с принудителната “прокуда”. Решението е категорично – “аз вече пушка нарамих”.
Образът на героя е красив като мига, за който героят жадува – когато като Спасителя ще премине реката. Метафоричната граница между двата начина на живот завладяват с красотата на образа и чувствата, със силата на порива и на волята за тръгване-завръщане. Аналогията между образа на героя и Спасителя придават на избрания път и дело ореола на святост.
Решението на героя се превръща и в дело: “пък каквото сабя покаже”. Делата ще докажат, че юнакът наистина “тегло не търпи” и умее “за чест и воля да мъсти”.
Изборът, решението и делото на героя са категоричен отказ от робското живеене. Израз са на отношение към робския свят, който трябва да се промени, защото е несправедливо устроен. Ботевият герой поема отговорност и високата мисия да бъде възмездител за страданията, защинтик, избавител и спасител на родовата общност. Посветил се е на свободата като човешко право и достойно бъдеще на отечество и народ.
Лирическият увод откроява прекрасната духовна същност на Ботевия герой.
За бунтовника герой-личност всеки жребий по избрания път е приет и достоен. Изправя го пред алтернативата “свобода или смърт юнашка”. Трета възможност няма. Избраният от героя път е единствен за достоен живот в робското време. Заветните слова “свобода или смърт юнашка”, изписани на челото на юнака, будят аналогия с думите на Левски: “Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само себе си”. Героят има ясното съзнание, че свободата няма да бъде подарена, тя трябва да се извоюва. Гордият български син е готов на саможертва за свободата.
Готовността на героя за жертва има висок смисъл . Това не е само проява на смелост, а и на вярност към героичните завети и идеала за свобода. Тази готовност извисява самия идеал – свободата като ценност, за която може да се пожертва дори живота. Героят разбира смисъла на готовността за саможертва – ще се превърне в пример, който да накара всеки от поробените да пожелае в сърцето си свободата, да се освободи от робското мислене и да постигне свободата на духа.
Размислите за юнашката смърт (втората композиционна част на творбата) са тясно свързани с мисълта за майчиното страдание по първо чедо, за изпитанията на майката и майчиното сърце. Представя си я тъжна сред хорото весело, когато той, синът, не се е завърнал. Вижда мълчаливо изплаканите й сълзи, мълчаливата й въздишка изтръгната. Скръбта е силна, неутешима, но сдържана. Майчиното страдание по първо чедо прави избрания от героя път “страшен”.
Отношението на героя към смъртта е подчертано и разгърнато в цялата творба. Още в лирическия увод е споделено предчувствието, че “може блад да загина”. Мотивът за смъртта е основен във втората композиционна част на творбата, а стихът “аз може млад да загина” е повторен и във финала на поемата.
Това не означава, че героят не е жизнелюбив. Жизнелюбието е силно подчертано и намира израз в нескритата човешка болка, че може да загине, за падне “с куршум пронизан”. За тази болка говорят и черно-белите тонове, в които е описана картината на героичната гибел. Героят страстно желае да се върне в село в деня на победата “жив и здрав”. Неслучайно този израз дори е повторен. Това жизнелюбие придава на жертвоготовността на Ботевия герой още по-голяма значимост. Той е готов на саможертва, защото разбира нейния висок смисъл. Юнакът не се страхува от смъртта и тръгва срещу нея. Страшното свистене на куршумите е изразено с необикновена метафора – куршумът ще “пропей” над село.
За Ботевия герой смъртта не е страшна, а дори желана заради високия й смисъл. Жертвена е любовта на героя към родината и свободата.
Представата за героичната гибел на юнака, за това къде и как ще загине, е драматично изживяна от героя. Картината е неповторима като образност, изпълнена с трагизъм и възвишеност, близка е до представата на народа за юнашка смърт (в хайдушките народни песни за Стоян хайдутин). Тази представа, втъкана в картината на гибелта, придобива символичен смисъл: на красотата и извисеността на героичния подвиг. Героят ще загине “там”, “горе”, във висините на Балкана, “по скали и орляци”. Ще загине с “песен юнашка”, с “думи заветни”. Родната земя ще го приеме в своята прегръдка.
Картината на героичната гибел е красива, както красив и извисен е подвигът на героя, загинал за “правда и свобода”.
Смисъла на героичната саможертва-подвиг на героя подчертава и картината на хорото на селския мегдан и песента, която се пее за юнака – защо и как е загинал. Героят и неговото дело се вплитат неотделимо в живота и съдбата на поробените, на общността. С песента за юнака започва легендата, която ще разказва за подвига, ще предизвиква скръб, размисъл, насърчение на желанието за промяна. “Туй щат братя да видят” ще са хорото, майчините сълзи, песента за юнака. Подвигът се превръща в пример.
Неотделим от героичният пример е и заветът на юнака. Той е породен от обич и болка и е насочен към братята – не само родните, но и към всеки един човек от неговия народ. Героят ги нарича “невръстни” не защото са много млади. Те не са достигнали духовната висота на съзнанието за човешки и родолюбив дълг в робското време, до което бунтовникът е достигнал..
Заветът има смисъла на посвещаване в героичното, носи истината за героичния живот - силно да любят справедливостта, свободата, майката и родината, силно да мразят злото, поробителя, робското живеене. Да бъдат непримирими и дръзки и да търсят пушката и сабята – знаците на братовото дело. Да найдат и да изстрадат болката на майката и жертвата на брата и “като брата си да станат”.
Заветът към братята е “да търсят”, “да найдат”, “да станат”. Героичното дело на брата-юнак трябва да има последователи. Братята трябва да тръгнат по пътя на преодоляване на робското си съзнание и на робското живеене. Героят иска да приобщи братята си към други ценности – на свободните духом хора, пожелали свободата в сърцето си. Такова е новото разбиране за синовен и родолюбив дълг и човеколюбие.
Заветът на героя трябва да стигне чрез разказа на майката. Но това не е единственият път. Юначният син има чувствително човешко сърце – разбира, че майката от милост може да не изпълни синовната заръка, придобила смисъла на патриотична повеля. Затова синът дава на майката втора възможност – братята да чуят завета чрез песента за юнака, която ще се пее на мегдана. Заветът непременно трябва да достигне до душите и сърцата на всички чрез майката или чрез песента. Героят се тревожи за майчиното сърце, но и за пътя към свободата на народ и Отечество. Братята ще изстрадат истината за героичното – ще видят майчината скръб, ще чуят братовия завет и няма да останат безразлични.
Мечтата за победното завръщане (третата композиционна част на творбата) е представена след размислите за героичната гибел. Това не е случайно – изразява се съзнанието, че постигането на свободата изисква готовност за жертва.
Картината на победното завръщане се отличава от картината на героичната гибел с ярките си цветове и възторжен тон. Тя е светла, слънчева и пролетна, градините цъфтят, момите плетат венци и китки, за да закичат юнаците, проблясват левове златни по челата.
Героят сам изживява възторжено своята мечта. Картината е опоетизирана: чувствата са във възходяща градация, бликат във възклицания и анафорични повторения. Тя е изградена чрез непрекъснато наслагване на представи, с които изживяването става все по-възторжено. Образите на ликуващото множество и юнашката дружина, дрехите и оръжията, са създадени в духа на народните песни.
Централна фигура в картината на победното завръщане е героят. Всичко в мечтата за победния ден е празнично и излъчва красота. Юнакът е начело на дружина с байряк в ръка. В деня на победилата свобода той е истински щастлив – завърнал се е жив и здрав, изживява прекрасния миг със скъпите си майка и либе на родната земя. Свободата за героя е първото условие за лично щастие. Той изживява своята мечта с огромно вълнение: сърцето “тупа и грее”, силата на чувствата му се засилва от паузи, недоизказаност, възклицания.
Сцената с майчината целувка има дълбок символичен смисъл. Майчината целувка е най-голямата награда за сина-победител, за освободителя, който се е завърнал жив и здрав. Тя е израз на майчиното щастие, на майчиното успокоение, на майчината прошка за изживените тревоги и благослов, от които героят така се нуждае.
Съпоставката с майчината скръб сред хорото весело, когато синът не се е завърнал, откроява още по-силно голямото щастие. Героят мечтае за този миг – на извоюваната свобода, на майчиното щастие, на ликуването на цял народ. Той заслужава майчината любов, прошка и благослов.
В същото време майката целува не само своя рожден, но и българския син с изписани на челото думи заветни “свобода или смърт юнашка”. Тяхната значимост е показана чрез инверсията. Образът на героя придобива чертите не само на родния син – героят е завърналият се при майката-родина български син.
Думите “свобода или смърт юнашка” са “заветни”. Те са духовно послание, пренасяно от поколение на поколение в живота на българската ощност, теса ценностни начала и нравствени правила на живот.
Изписани на челото на юнака, тези думи са знак за осъзнатото задължение на българския син към заветите на българската духовност. Героят е приемник и продължител на заветната героична традиция. В мисията си да изпълни родовите завети героят вижда смисъла на своя живот. За тази жадувана мечта героят “тръгва отива” със заръка към народа да не го забравя, с молба към майката за прошка.
Героят сам дава най-точната оценка за поетия път “страшен, но славен”.
Пътят е “страшен” заради майчиното страдание, човешката болка, че “може млад да загине”, разбирането, че дори извоювана, победата ще бъде изстрадана от всички. Това разбиране намира израз в образите и размислите за смъртта – “кървава ръка”, “сълзи”, “плач”.
Пътят е и “славен” – защото е достоен и свободно избран, защото е в защита на унизеното човешко достойнство, осмисля ограбената младост, посветен е на висок идеал, води към победата на свободата. Той е красив, величав, покоряващ пример за свободен дух, патриотичен дълг, ново разбиране за синовен и родов дълг. За такава “слава” жадува, мечтае и се надява героят. В случая оценката “славен” носи различен смисъл от общоприетото разбиране за славата като известност и хвалебствия.
Героят мечтае да бъде разбран. Това е мотив за направения от него избор да стане бунтовник и за готовността му за саможертва, чийто висок смисъл е да подтикне другите да приемат в сърцата си свободата като ценност. Такъв смисъл носи и мотивът за безсмъртието.
Стихът “пътят е страшен, но славен” е изграден на принципа на антитезата. Двете оценки за избрания път обаче са неотделими една от друга, намират се в драматично единство. В драматично единство са трагичното и героичното, човешкото и юнашкото в преживяванията и в избора на Ботевия герой. Смисълът на този стих е разгърнат в цялата творба чрез чувства, размисли и картини и е тяхно обобщение.
Оценките за поетия път открояват възвишения духовен свят на Ботевия герой, героичната му изключителност и човешката му същност.
Думите “страшен” и “славен” са равнопоставени като “свобода” и “смърт юнашка”. “Славен” означава победен, “страшен” изразява изстраданата победа на свободата. “Смъртта юнашка” е по-добра за героя от робството и прокудата, страшно за него е робското живеене.
Финалното четиристишие на творбата откроява още една от чертите на обаятелния Ботев герой – безкористността. Достатъчна му е наградата да бъде разбран. Словата са прошепнати, споделени в синовна изповед, което ги прави изключително убедителни.
Героят, който е готов на жертва за “правда и свобода” е наречен “сиромах”. Тази характеристика има противоречиви значения. На първо място означава беден, предизвикващ съчувствие човек. В този смисъл “сиромах” е в смислова връзка с началните характеристики на героя “немил-недраг”, “клетник”. Думата има и библейско значение: сиромахът е богат с духовни притежания, които безкористно и жертвено изпълнява.
За героя от “На прощаване” такива духовни притежания са “правда и свобода” и “чест юнашка”. Ценното за рода български е съкровена ценност и за личността на героя. Оценката “сиромах” прозвучава не само с разбиране, но и с “възхита”.
В творбата героят получава различни оценки. Хората с робски души не неодобряват бунтовника – “нехрани-майка излезе”. На тази оценка е противопоставено определението “сиромах” – кулминация на поредицата характеристики за героя, които извисяват неговия образ до легендата. Ботевият “сиромах” е хайдутин, бунтовник, със сърце юнашко. Той е свободолюбив, не може да “търпи”, “да гледа“, води дружина с байряк в ръка, готов на жертва “тръгва, отива”.
Цялата творба и кулминационната характеристика “сиромах”, изразена с топлота, разбиране и възхита, изграждат легендарния образ на героя и неговото дело. Вписват се в родовата памет, в живота и песните на народа.
Финалът на творбата обвързва образа на героя с идеала за безсмъртието. Героят и неговото дело остават живи в народната памет, в словото и песните на общността, в легендата. За да буди в сърцата на поробените жажда за свобода и нетърпимост към робския живот.
Поемата завършва с недоизказаност, с внушение за продължаващия път към свободата на духа на цял народ. Делото на героя е осмислено като начало на пътя към духовната свобода. Чувствата и мислите, които буди възвишеният му път преминават от “тежка чужбина” през “страшното” и “славното” в пътя към свободата до легендата-пример.
Изборът на свободната личност
Изборът е:
1. висша духовна потребност
избор на ценности и на позиция
житейски избор
нравствен, морален избор.
2. свързан с поемане на отговорност
3. свързан с волята
Героят е направил своя избор в условията на робското време, когато е в тежка чужбина
"На прощаване" е поема бе умник