Живот във вечността
Но понеже ние, православните християни вярваме в Божията справедливост и в изкупителната смърт на Господ Иисус Христос, то нямаме друга цел в живота, освен наследяването на вечните блага, от които сме лишени при грехопадението.
А самият живот, както казва Сенека, не е нищо друго, освен едно смъртно наказание. Но колкото и да е тежко, то никога не е несправедливо, или произволно. На всеки е отредено да носи собствения си кръст и негов е изборът дали той ще го заведе до йадувания рай, или до вечния огън, приготвен не за човеците, а за дявола и неговите ангели (Мат. 25:41). Ако човек носи кръста си с радост и на драго сърце, и сам кръстът му ще го носи и ще го изведе до желания край. Ако ли пък го носи по неволя и непрекъснато роптаезаради тежината му, той поради тива му се струва още по – тежък и непосилен за носене. А ако сметне за най – лесно да го отхвърли, за да се отърве от товара му, несъмнено ще намери някой друг, който ще е още по – тежък от предния. И така ще бъде, докато човек грохне и изнемощее съвсем и най – накрая смъртта го завлече в гроба. Суеверните и слаби хора, при срещата с изпитанията в живота започват да негодуват срещу Провидението. Те смятат, че Бог е несправедлив към тях и с това свое богохулство се лишават от наградата, която биха могли да получат ако бяха подходили с търпение и смирение към сполетялата ги беда. Други пък, оставени по Божия милост да живеят спокойно, без нещастия и мъки, вместо да благодарят на бога за това и двойно повече да се трудят, за да спечелят Небесното царство, напротив: изпадат в апатия, безгрижие и леност. На един такъв брат св. Авва Доротей казал: “...ти още не си разбрал нито очаквания покой, нито бъдещите мъчения. Ако ти истински знаеш това, макар килията ти да е пълна счервеи, така че да си до шия в тях, щеше да търпиш, без да се отпускаш”. Няколко века по – късно подобна мисъл изказал и дивният подвижник св. Серафим Саровски.
За да избегнем вечните мъчения е необходимо вув всеки един момент от живота си да помним смъртта. Такъв съвет имаме още от Стария Завет: “Помни за твоя край и во веки не ше съгрешиш” (Сирах. 7:39). А според св. Йоан Лествичник “както хлябът е по – необходим от всяка друга храна, така и мисълта за смъртта е по – необходима от всеки друг труд”. Ако в сърцето си я очакваме и сме готови винаги да я посрещнем, ако възприемаме всеки ден като последен в нашия живот, то няма да се страхуваме от нея, а ще я очакваме като желан пратеник. И когато тя най – сетне дойде, ние, по думите на св. Исаак сирин, ще я посрещнем радостно и ще и кажем: “ела с мир. Знаех, че ще дойдеш и не пренебрегнах нищо, което би ми помогнало в това пътуване”. Ако ли пък живеем така, сякаш никога няма да умрем и си събираме съкровища на земята, ще се оприличим на богатия от евангелския разказ за богаташа и бедния Лазар, даден в евангелието според Лука – 16-та глава. Той живеел богато и охолно на земята и нищо не му липсвало, докато Лазар лежал, покрит с рани, пред вратата на къщата му. Ако беше поискал, с цената на малка част от състоянието си богаташът е можел да помогне на сиромаха. Но в сърцето му нямало желание за това, той бил прекалено опиянен от собствените си земни сполуки, за да обърне внимание на нуждаещия се. Богаташът не бил добър човек, щом е можел да се весели, докато пред вратата му лежи такъв окаяник. Но ето, че и двамата умрели и богатият съвсем закономерно се озовал в ада при демоните, а Лазар – в рая, в лоното Авраамово. Итази своя нещастна участ бедният богаташ не можел вече да промени по никакъв начин. “Чедо – му казал Авраам, - спомни си, че ти получи вече доброто си приживе” (Лука 16:26).На това богатият не можел да възрази, нито да опита да се оправдае по някакъв начин, защото след смъртта съвестта му се събудила и го изобличила за егоизма и безсърдечието му към ближния. Тълкувайки този разказ, св. Йоан Златоуст казва, че мнозина грешащи биват наказани тук, на земята, за да се опомнят, а други пък тук са веселят, а там понасят наказанието си. Всеки разумен човек, вярващ в това, би предпочел тук да страда, а на небето да се весели. Затова Златоустият проповедник съветва: “Когато видиш, че нечестивецът няма никакви бедствия тук (на земята),не го облайавай, но плачи за него иго съжали като човек, който там (в задгробния свят) ще бъде подложен на бедствия, както безумния богаташ". Но дори и мъките на богаташа да ни се струват големи, трябва да знаем, че те можеше да бъдат още по – големи, ако поради милостта Си Бог не беше побързал да го прибере от тоя свят. “Ако умре грешник – съветва св. Йоан Златоуст, - то и тогава трябва да се радваме, защотоса се пресекли неговите грехове и той не е умножил пороците си, и колкото можем, да му помогнем, не със сълзи, но с молитви, моления, милостиня и приношения”. Т.е., трябва да се помни, че след смъртта е късно за душата да се кае и да се мъчи да изкупува греховете си. За всичко това тя трябва да се погрижи приживе, а след смъртта за нея могат да настъпят промени само по молитвите на близките. По тази причина се придава голямо значение на молитвите за упокоение на душите на починалите – за да се измоли за тях това, което те в живота си не са успели по различни причини да направят, въпреки желанието си, за да си спечелят място в лоното Авраамово.
Според православното учение веднага след настъпването на смъртта душата влиза в отвъдния свят, където бива съдена от т.нар. Частен съд. На него всеки човек бива съден поотделно, и то бива съдена само душата, защотщ до Страшния съд тялото лежи в земята. Този съд определя временно задгробната участ на човеците, а на Всеобщия се определя тяхната вечна участ. Частният съд продължава 40 дни, в които душите на грешните хора преминават през 20 т.нар. “митарства”. Те се намират на пътя между земята ирая, където след грехопадението застанали демоните, за да не допускат никоя душа – нито праведна, нито грешна, да премине. След кръстната Си смърт Иисус Христос слязъл в ада, за да извади праведните души и проправил път. Оттогава всички светци преминават свободно през демонските пълчища, а всички, отхвърлили Изкупителя, остават завинаги притежание на сатаната. Разбира се, не трябва да си представяме митарствата в груб, сетивен план, защото те нямат материални измерения. Те са духовни препятствия, които трябва да премине човешката душа с помощта на Божиите ангели, застъпващи се за нея и изваждащи пред обвинителите добрите и дела. На всяко едно митарство се обследват определени грехове. Митарите – това са демони, търсещи в преминаващите своя стока – това са страстите на сърцето. Те се опитват да прелъстят душата: ако от сърцето са изгонени страстите, тя няма да се прелъсти, а погнусена, ще отмине. Но ако то не е очистено, към каквато страст е привързано, към нея се устремява душата при митарствата.Демоните я посрещат първо като приятел, а после решават на какви мъчения да я подложат. Т.е., душата сама се хвърля в ада.
Много живо е описан пътят на душата по митарствата в житието на преп. Василий Нови. Неговата послушница блаж. Теодора след праведната си кончина се явила на преп. Григорий, ученик на св. Василий и му разказала за преживяното след отделянето на душата от тялото: веднага се появилин страшни бесове, които искали да я вземат, настоявайки, че тази душа е много грешна. Но наред с тях се появили и Ангели, които като изтъкнали добрите и дела, я взели и повели по митарствата. Макар и смного страх, по молитвита на св. Василий и с помощта на добрите си дела блажената успяла да мине през всичките обвинители и получила Божията милост. Щом за светата подвижница е било трудно да се оправдае, колко ли по – невероятно ще бъде това за нас, които постоянно грешим. Защото на което митарство се окажем виновни по обвиненията срещу нас, още там демоните ще получат власт над душите ни и ще ни завлекат в адската бездна. Дотам нашият съд ше бъде прекратен, макар и да бихме преминали успешно през следващите обвинения. Изреждането на митарствата е много полезно за нас, тъй като ще ни напомни всички грехове, за които трябва да се покаем, за да не попаднем поради тях в геената:
След като душата мине през митарствата, на четиридесетия ден от смъртта се решава нейната участ до второто Христово пришествие. Въпреки че картината с митарствата изглежда страшна и дори за някои отчайваща, тя може да бъде смекчена донякъде от разсъжденията на св. Йоан Дамаскин, според когото след смъртта човешките дела, образно казано, се мерят на везни: на дясната се поставят добродетелите, а на лявата – греховете. Ако дясната натежи много повече от лявата, душата, заедно с Ангелите ще отлети в Божиите селения. Ако везните са в равновесие, тогава Бог, поради човеколюбието Си, също прибира тази душа при Себе Си. Ако лявата страна е по – малко тежка, преблагият Бог, поради милостта Си допълва недостига от добри дела и спасява душата. Ако обаче лявата страна е много по-тежка, тогава вече няма надежда за грешника: Бог отвръща лицето Си от него и нещастникът осъзнава своето недостойнство и оскърблението, което е нанесъл на всеблагия Господ като е потъпкал чрез падението си вложения в него Божествен образ. Ето защо трябва да се боим не толкова от самата адска бездна, която свързваме с определено душевно страдание, а по-скоро да се боим от отдалечаванрто си от Бога, което е вражда против Него, хула против светостта Му и отричане от Неговото име. Иза да не се окажем осъдени по това страшно обвинение трябва да ценим всяка минута и да работим усърдно, за да си съберем съкровище на небесата (Мат. 6:20). Така съветва своите братя и св. Йоан Лествичник: “ Не се лъжи, безумни подвижниче, мислейки, че можеш едно време да компенсираш с друго: защото всеки ден е недостатъчен за пълно изплащане дори на собствения ти дълг към Бога.”
А св. Игнатий Брянчанинов в своето слово за смъртта казва: “ Като разберем краткостта на земния си живот и суетността на всички земни придобивки и имущества, като разберем ужасното бъдеще, което очаква тези, които пренебрегват Изкупителя и изкуплението, и са се пренесли изцяло в жертва на греха и тлението – да отклоним мислените си очи... измамната и омайна красота на света,... както и любовта към себе си и слугиването на себе си, да ги насочим към страшното, но спасително зрелище – към очакващата ни смърт. Да оплачем себе си, докато е още време, да измием и изчистим със сълзи изповеди нашите грехове, записани в книгата на Миродържеца...
Изгнаници от рая! Не за веселби, не за тържества, не за свирни се намираме на земята, а за да убием убилата ни смърт с вяра, покаяние и носене на кръста и така да си върнем загубения рай.”
1. Алексиев, архим. Серафим. Беседи за живота след живота. Т. 1, С., 1994
2. Алексиев, архим. Серафим. Беседи за живота след живота. Т. 2, С., 1995
3. Преп. Йоан Лествичник. Лествица. С., 1996
4. Петканов, Андрей. Безсмъртието на душата. С., 1918
5. Петканов, Андрей. Мъките на живота. С., 1925
6. Роуз, йером. Серафим. Душата след смъртта. В.Т.,1996
7. Словашевич, прот. Владимир. О молитве за умерших. –ЖМП, 1982, кн.9
8. Уеър, еп. Калистос. Тайнството на човешката личност. С., 1992
