"Пред творението божие – Ниагарския водопад" - съчинение разсъждение
Когато Алеко се изправя пред неповторимостта на Ниагара, изпитва възхищение, възторг, благоговение. Срещата с водопада е осъществената му детска мечта. Това величествено творение на природата успява да облагороди и преобрази хората, изцяло погълнати от индустриализацията на Новия свят. Любознателният пътешественик осъзнава колко е кратък и незначителен човешкия живот спрямо вечността и мощта на природата.
Ролята на емоционалното представяне на Ниагарския водопад е да опише вълненията и чувствата на автора, да създаде емоционална нагласа у читателя и да провокира любопитството му. Този миг се запечатва в съзнанието на Алеко за дълго. Но вместо той да започне с природните описания на водопада, той използва ретардация. Умишлено забавя очакваните описания, за да пробуди интерес и любопитство у читателя, да засили нетърпението му.
Алеко сравнява вълненията си преди срещата с Ниагара с най-съкровените моменти и преживявания от живота на хората – чувствата на любовта, на младоженеца “който отива под венчилото”, на влюбения при срещата “с предмета на своята любов”. Тези мигове за пътеписеца са изключителни, изпълват го с “нервозно вълнение” и “нетърпелива жажда”. Той дори отказва хипотетичното предложение от св.Петър “да му отвори вратата на рая”. За него това е замният рай и той предпочита да го види пред небесния, който е мечтан от всеки човек.
Авторът трепетно очаква да види водопада и благородно завижда на хората, които вече са се докоснали до това “чудо на природата”. Те забравят забързания ритъм на живот в градовете. Водопадът ги облагородява. Дори изглежда, че се движат “тържествено, плавно, като че под такт на музика”. Срещата с “онази осемдесетгодишна бабичка” кара пътеписецът да осъзнае, че човек, видял Ниагара, няма какво повече да иска от живота. Последното желание на едва пристъпващата жена се е сбъднало и срещата с величествения водопад е достоен край за един човешки живот.
Преди самото описание на Ниагара, Алеко създава слухови и зрителни представи, които подготват читателя за изключителността на предстоящото преживяване. Това засилва предварителната нагласа за мощта и величието на водопада. Авторът използва метафори, олицетворения и епитети, които представят красотата, изключителността и неповторимата гледка на водата, която вече е изиграла своята роля.
Въпреки предварителните подготвяния и нагласи на туристите за срещата с водопада, те все пак са изумени, дълбоко впечатлени и изненадани. Алеко е толкова омагьосан, че няма думи да започне описания, а само казва едно простичко: “Ето го!” Мигът е неповторим, емоциите са неизразими, затова водопадът не е описан пряко, я чрез реакциите на посетителите. Видяното от тях се отразява върху лицата им – те са “сериозни, леко бледни и като че ли изтръпнали”. Хората губят представа за времето, миговете се разтеглят. Това, което виждат, надминава очакванията им. Те изпитват едновременно благоговение и страхопочитание. Авторът признава творческото си безсилие, немощта на словото да изрази видяното.
Но въпреки че се е отказал да представи Ниагара, той приема творческото предизвикателство. Прави малко, кратко, но много динамично и ярко описание на водата, като следи нейното движение, състояние, цветове. Алеко използва епитети и сравнение, за да представи красотата и невероятната гледка. Тази е фееричната, нежната и красивата страна на водопада. Преливат се цветове и форми. Но Ниагара има и друга страна – адът. Тя разкрива силата, мощта, онова, пред което туристът изпитва страхопочитание, водата показва истинската си стихия. Пътеписецът използва множество глаголи в градация, за да подчертае усещането за ад: “ври, кипи, беснува се, гърми”. Неблюдателят се чувства безсилен и нищожен. Само един истински ценител на природната красота може да я долови и да я опише. Представено и прекрасното, и силното. Такава хармония и единство е по силите само на природата. Авторът осъзнава, че неговите възможности са нищо в сравнение с природните – едновременно изразяване на възвишеното и мощното и пробуждане на възхищение и респект. Тази недокосната красота кара Алеко да фантазира. Той си представя водопада в “светла лунна нощ”.
Раздялата с Ниагара е тъжна, както е тъжна раздялата с всичко мило и красиво. Прощавайки се с водопада, автора тъгува, съжалява, че срещата е била толкова кратка. Дори в него се пробужда плаха надежда за нова среща. Алеко осъзнава колко е кратък и нищожен човешкия живот спрямо вечността и красотата на мощната природа.
Пътеписецът е щастлив, че най-сетне е осъществил детската си мечта. Той трепетно описва това творение на природата, като разкрива едновременно величието и мощта му, райското и адското в Ниагара.
