Есе за Любовта
Любовта е най-красивото и възвишено чувство. Издигнато в култ от стотици писатели и поети, изобразено от десетки художници. Превърнато в един шедьовър. Вдъхновение за творците, радост за страдащите, надежда за отчаяните. Самата мисъл, че някъде там има хора, които те обичат, които дават мило и драго за теб, те кара да бъдеш щастлив... и също да обичаш.
Любовта е щастие и страдание, радост и болка. Да обичаш, означава да даваш, да споделяш и да получаваш. Да си зависим от любимите и те да са зависими от теб.
Любовта е силата, която движи хората, която направлява живота им. Чувството, което те подтиква да извършиш нещо добро и красиво, чувството, което може да те накара да се чувстваш зле и неоценен.
Любовта е и стъпка към доброто. Когато си влюбен си по-добър, по-щастлив. Гледаш по-оптимистично на живота, не забелязваш лошите неща, чувстваш се все едно, че летиш, готов си за подвизи.
Всеки чувства Любовта по различен начин. За един тя е път, изпълнен с трудности и лишения, за други е опияняващо щастие, за трети е разочарование. Но едва ли има човек, който да не е изпитал сладостта й, поне веднъж в живота си.
Първата Любов се появява още в детството. Така невинна и чиста, тя оставя съкровен и незабравим спомен в човешката душа. Кой не си спомня трепета от първото влюбване, първата целувка?
За Любовта няма граници. Няма стени и прегради, които да я спрат. Не можеш да я затвориш в кутия и да я погребеш. Тя винаги ще бъде там и ще продължава да крепи хората, да краси грозното и поне малко да оправя проблемите ни. Тя е неизменна част от нашето съществуване...
Но дали наистина любовта е толкова безгранична и такава щастлива тръпка, каквато я описват? Дали аз ще успея да разбера това?
Не знам. Все още не съм открила любовта и не знам доколко тя ще промени живота ми. Не знам дали ще бъда по-щастлива или разочарована. Не знам дали ще правя всичко по силите си, за да зарадвам любимия човек. Тази неизвестност е плашеща. Но защо?
Знам, че любовта е като приказка, но не винаги приказките имат щастлив край. Има и такива, които завършват със сълзи. Дали моята приказка ще бъде такава?
Не искам тъжен край, не искам да плача, не искам да изпитам разочарование, защото се боя... Боя се, че ще стана като онези хора, които са мислели, че срещат любовта, но после са осъзнали, че грешат и погребват това чувство някъде дълбоко в себе си, превръщайки се в обикновени сиви тела, отдадени на ежедневието. Отдръпнати от чувството да обичаш. Колко жалко е това съществуване и същевременно колко тъжно. Да бъдеш сам на този свят, лишен от обич, лишавайки някого другиго от обич.
Замисляйки се по-дълбоко, всъщност усещам, че любовта не е само чувството, което изпитва мъжът към жената и жената към мъжа. Любов е и загрижеността на майката за детето й, израз на любов са и окуражителните думи на бащата към сина, както и купеният шоколад от бабата за внучето. Любовта в семейството е основата на едно спокойно и щастливо съжителство, както и необходимост за децата да растат необезпокоявани и да изживеят едно пълноценно и радостно детство. А ако едно дете е лишено от това, то се превръща в непълноценен човек, може би дори неспособен да обича. Човек, който не е познал топлите чувства, нежния порив на обичта.
Но тук се появява нов въпрос. Дали любовта не е опетнена по някакъв начин? Не е ли поругана от някои хора? Не е ли стъпкана?
По света има много хора – добри и лоши. Лошите не могат да обичат. Те само използват любовта за собствени изгоди. Но рано или късно заплащат високата цена, която са приели, заедно с поруганата им любов.
„Любовта е по-силна от нас, по-силна от смъртта. Тя е вечна и ще съществува даже ако останат само две живи същества на малката прашинка, която наричаме планената Земя”
