Адът - това са другите (есе - философия)
Но нима понякога адът за човек не се оказва на земята, нима понякога той не се открива в другите хора? Адът тук не са деветте кръга на Данте Алигери, вечно горящ пъкъл или подземен свят, но той е не по-малко страшен. Има моменти, в които човек се чувства затворен в огнения обръч на страданията, причинени от тези, които го заобикалят. Понеже хората сме обществени същества, не можем да се изолираме, не можем да се предпазим от болките, които могат да ни причинят останалите. Любовното разочарование е може би най-страшната мъка, която сполетява човек. То за миг претворява рая в ад за влюбените. Следва го разочарованието в лицето на „приятелите”. Едно предателство с разрушителна сила събаря до основи нещо градено с обич, разбирателство и търпение. Навсякъде около човек властват: завистта, следваща по петите всеки успех и спотайваща се в сянката на всеки триумф; лъжата – криеща се зад всеки ъгъл, усмихваща се дори през екрана в очите на иначе „лоялните” политици, които обаче никак не ги е грижа за ада, в който живеят холяма част от хората – бедността. Мъката от неизвестността – дали ще има с какво да нахранят децата си днес, ами утре?! Не е ли това адът?
Могат да се дадат още много примери за човешки качества, които превръщат живота в ад – егоизъм, коварство, интриганство... И всички те взети заедно правят иначе тази райска на пръв поглед земя с всеки изминал ден, все повече да заприличва на един малък ад.
И колкото и по детски наивно да звучи, ние сме тук за да преодолеем страданията, които срещаме и да се преродим в далеч по-мъдри и по-истински хора. „Страданието е като железният прът, който скулпторите поставят вътре в глинената маса: то поддържа, то е сила” – това е казал Балзак и ако съумеем да използваме тази сила, може би един ден другите ще са по-малко „ад”, а повече „рай”, светът ще е по-скоро „рай”, отколкото „ад”.
