"Свободна воля, и воля, подчинена на нравствените закони, са едно и също нещо."
Имануел Кант е казал: “Свободната воля и волята, подчинена на нравствените закони, е едно и също нещо”. Основното тълкувание на тази мисъл е фактът, че само подчинението на нравствените закони е съвместимо с действително свободната воля.
Волята, според Кант, е практическият разум, а именно - свободната и чиста воля е чистият практически разум. Всички учения на Кант за практическият разум достигат до заключението, че “волята е способност да избираш само онова, което разумът, независимо от склонностите си, признава за практически необходимо, т.е. добро”.
Съществува един избор, открояващ се с по-голяма важност от всички останали – изборът на пътя, който всеки един човек ще следва. Светъл или тъмен, той крие своите истини и философии, които или ще бъдат разбрани, или просто отминати и невидяни. Това е път, избран чрез помощта на мисълта, знанието или просто интуицията. Също както монетата има две страни, изборът може да е правилен и грешен. Това става ясно след един период на търсене, узряване, осмисляне и даване на равносметка. Единственото сигурно нещо е, че този избор е наш, плод на свободната ни воля и стремежи.
Докантовите мислители, започвайки с първите християнски теолози и философи, обосновали тезис за свободата на волята, имайки предвид източника на първородния грях и моралното падение на човека въобще. Такова по същност негативистично разбиране на свободата на волята я е превръщало в нещо аналогично на пороците, за които се смятало че произтичат от нея. Кант, както виждаме, по принципиално нов начин оценява свободата на волята, виждайки в нея, преди всичко дълбинен, трансцедентален източник на нравственост.
Трансцеденталната позиция на Кант определя неговото разбиране за природата на човека. Традиционното философско възприемане включва представата за изначално съществуваща и принципно неизменна определеност. Докантовите философи допускали възможността за повреда, извращение на човешката природа и в тази връзка поставили за задача възстановяването й в нейната изначална цялост. Никой от предшествениците на Кант не свързвал понятието за природа на човека с волята му, със свободата, с произвола. За него тя напълно не е изначално дадена и неизменна същност. “Тук, пише Кант, под природа на човека се разбира само субективното основание за използването на свободата му изобщо, което предшества всяко действие, възприемано от чувствата ни”. Съвършенно очевидно е, че новата концепция за човешката природа, радикално различна от природата на всички други живи същества, органически е свързана с кантовото разбиране на свободата като практически разум, благодарение на когото личността сама формира себе си.
С огледа на рационализирания избор и осъзнатата необходимост, която вече не е сляпо следване на желанията и инстинктите, Кант излага, че не природата а човекът законодателства – човекът като познаващ „задава“ според своя разум „законите на природата“. И в тази си способност, той е свободен. Човек като искащ, задава според своя разум, чрез максимите на поведението „законите на духа“- Кант предлага свободната воля.Посредством разума си човек осъзнава своята необходимост от свобода, и благодарение на рационализираната воля осъществява свободата си като не нарушава тази на околните. За разлика от Шопенхауер, който следвайки Буда изисква отказа от самата свободна воля, като преодоляване на страданията и отказа от желанията, Кант рационализира волята като осъзнатост на необходимостта от и на свободата.
И макар най-красивата свобода да е онази, към която се стремим и това някак си ни кара да вярваме, че тя е преди всичко вътре в нас, ние не можем да отречем съществуването и на друг вид свобода. Тя може да бъде както емоционална, така и чисто физическа. Освобождаването на човека от силите на природата е една от епичните борби в неговата история. Първоначално човек е смятал себе си напълно подчинен на природната мощ и напълно зависим от влиянието на природата – климата и сезоните, плодородието, природните стихии. В епохата на митологичното мислене древният човек е виждал във всеки предмет самостоятелна сила и на себе си е гледал като на способност за физическо противопоставяне.
