Адът- това са другите (есе по философия)
Черното и бялото, тъмното и светлото, студеното и топлото, соленото и сладкото, аз и другите:толкова различни и противоположни, че не можем едни без груги. И ако аз съм рая, то за другите остава да бъдат ада...
До тук, добре. Лошото, обаче, е, че нито аз съм рая, нито другите са ада. А сега на къде? Не мога да не се запитам. Как, за бога, се очаква да побера всичко, което се “ражда” в главата ми от тази сентенция? Само на тези малки бели листа? Ще се опитам да подредя мислите си и ще започна така:
Адът – това съм аз, това си ти , той, тя, то, ние, вие, те. Адът – просто е част от част от живота ни, такава, каквото сами я виждаме и сами правим; абстрактно понятие, което всеки разбира по свой начин.
За мен адът са хората, които обичам най-много. Щастлива съм, защото те са малко, а от там и моят ад е малък. За да не бъда разбрана погрешно, ще обясня, че именно те са моят ад, защото няма по-адско усещане от страха, притеснението и неяснотата, когато любим за мен човек е далеч, когато знам, че има нужда от помощ, а не мога да му я дам; когато страда, а аз не мога да направя нищо. . Ето защо: моят ад – тов аса хората, които обичам. А другите? Те просто са хора, които които може да споделят твоя ад. Това може да стане ежедневно на думи, защото никой не може да разбере какво изпитваш в този момент. Може само да сравнява с нещо подобно, което е изживял. Всъщност, като се замисля, дори и да можеше едва ли някой би поискал...
И така, моят ад плюс твоя, плюс другите прави един голям ад, който ни съпътства в живота, не за друго, а защото ние сами го създаваме, като част от себе си. И за да бъда откровена... добре, че до има. Впротивен случай животът щеше да е толкова безвкусна манджа, че никой нямаше да иска да я яде...
