Една българка - съчинение разсъждение
Баба Илийца осъзнава големия риск от това, да скрие бунтовника у тях, но все пак човешките чвства у нея надделяват и тя се чувства длъжна да продължи апочнатото добро. Непознатият момък изпитва към нея синовни чувства, както и голяма болка и съчувствие от изгубеното и внуче.
Доброто при бабата идва от вътре, естествено. Тя не счита стореното от нея за подвиг, героизъм. Илийца продължава да проявява разбиране, тактична е, внимателна е: "Добър ти вечер, момче. На". В греха и, че е "откраднала манастирско" откриваме нова ценностна система. Преди всичко тя е човек, а човешкия морал стои по-високо от християнския и тя е готова да носи отговорност за греха си. Изпълнена със съчувствие, състрадание и милосърдие, при българката съвсем естествено идва желанието и да го приюти у дома.
За нея това е нормален жест - да изведе започнатото добро до края. Тя не е човек, който оставя нещата недовършени. Бунтовникът оцена жестя, поетия риск, който тази непозната жена прави. В благодарността му личи цялата синовна обич към нея. Дори се покланя и и целува ръката. Този жест е подобен на този, който всеки страдалец прави в трудни моменти към Света Богородица. Той разбира, че тя рискува живота на внучето и, който е много по-важен дори от нейния, затова е трогнат до сълзи.
Българката също е наясно с опасността: "Хората сега са наплашени и ме изгарят жива, ако усетят". Тя поема явен риск, но решението и е плод на героизъм. Поема отговорност към три живота - своя, на внучето и и на бунтовника. За нея това е естествен човешки жест. Проличава чувството и за задължение и отговорност към дадената дума.
Скоро Илийца открива, че е изгубила най-важното зюа нея - внучето си. Моментът е много личен. Бунтовникът силно съчувства на жената, дори няма думи да изрази съпричастието си: "Бунтовникът се спря поразен. Тая скръб на селянката го смая; той поиска да каже нещо да я утеши, но не можа нищо да каже." Той дори изпитва чувство за вина и знае, че вече "няма право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена". Въпреки това, тя събира сили и с разплакан глас напомня на момъка, че ще довърши до края започнатото.
В V част авторът утвърждава качествата на баба Илийца - тя е силна жена , с чувство за дълг и въпреки трудностите, винаги довършва започнатото добро.
