Адът - това са другите (есе - философия)
Хората на моята възраст едва ли са наясно колко са прваи в действителност, защото именно младите хора като нас тепърва сед сблъскваме с живота и волно или неволно научаваме за проблемите и трудностите в него. И знаете ли? Може би още не сме разбрали сами за себе си, но всички наши открития за живота са така верни и важни за нас, каквото е било нютоновото за физиката.
И ето само с едно изречение, на-вероятно ибръщение към майка му, днешния тинейджър поставя проблема: "Не е твоя работа!" или прекалената намеса, влияние и "бъркане" в личния живот - в лицето най-често на родители, приятели, познати, роднини или дори случайни хора.
На планетата Земя има твърде голямо разнообразие от човеци - с различни характери, поведение, интереси и занимания. Потока на живота обаче (в който ние тъкмо навлизаме) често пъти ни поставя рамки и ограничения и модели, които трябва да с;едваме. И ето тук се поражда конфликтът - другите в лицето на света, на обществото, на мнозинството иска да те промени. А ти си ти, и последното, което би искал е да си като тях..., но ясно е, че ако не се подчиниш на техните правила, ще бъдеш отритнат, ще останеш нерзбран някъде там...
Е, остава обществото! Нали си имаш семейство - те ще те разберат! Но, уви.. и те ти казват това трябва, а онова не... А на теб остава ли ти избор, ако не послушаш вашите кой друг?! За жалост в тези модерни времена семейството вече не е тази морална опора и пристанът, на който ще намериш подкрепа и разбиране. Напротив все по-малко са допирните точки между родители и деца. Причината е отново влиянието на другите - а именно на обществото върху семейството. Наложени са някакви стереотипи на възпитание в българското семейство, които не предразполагат децата да казват какво искат и какво чустват, да изразяват кои са, а в същото време дава възможност на родителите прекалено много да налагат, да изискват от дъщерите и синовете си да постигнат идеала на съвременното общество. Именно разминаванията на желанията на мама и татко и нашите собствени става причина за конфликт между аз-ът и другите.
И тъй като тинейджърите не намират общ език с възрастните, последният пристан за разбиране са връстниците. Най-жестока е обаче критиката именно от хората на твоята възраст, която много ни наранява и често пъти ни кара, дори да не са ни изключили от колектива, ние сами да се изолираме и дистанцираме от мнозинството с оправдание - "Те не ме разбират.". Но това, към което се стремим в никакъв случай не е самотата. Не еи подобен род комуникация, характерна за наши дни, която се стреми да ни приобщи към стадото, без дори да провери овца ли сме, не сме ли.
С малко повече оптимизъм можем да намерим сродни души. Попадайки в компанията на група приятели, с които ти се чустваш добре и споделяте много общи неща, ти отново ще бъдеш повлиян от тях и някаква част от теб ще се промени с или без да го осъзнаваш.
Това е так, защото хората са като топки пластелин в ръцете на живота, който постоянно ни "мачка" и ни моделира така, както той си иска. Затова човек си остава сам и единствен най-добър приятел на себе си, а всички останали само му пречат да изрази своята истинска същност, да изкаже своите мисли, да изплаче чуствата си и да се показва такъв, какъвто е. И дали ще кажем "Не е твоя работа" или "Адът - това са другите" е все едно, все ще се разбере, че и обществото, и приятелите, колкото и добри да са те, постоянно оказват намеса в нашия живот, искат да ни променят и вярвайте ми, дори и най-добрият ти приятел не те познава толкова и достатъчно, за да те разбере напълно, защото показваният от нас образ не е огледален и никога не съвпада с възприеманията на другите. Това разминаване и неразбиране предизвиква нашия гняв и признайте си - вбесяваме се от това какво си мислят другите за нас и какво казват и още повече се ядосваме, когато се опитват да ни поучават и да ни променят, без да знаят всъщност кои сме ние и какво точни ще променят. Затова: "Адът - това са другите".
още по темата
