Иван Вазов - Немили-недраги 4-7 част
Вечерта на представлението скоро дойде. Залата или по-добре широкият пруст, евтино нает в една частна къща, дето щеше да се даде, беше вече осветен, т.е. бяха окачени и запалени по стените около дванайсет малки фенерчета: пред сцената, дето беше назначено място за оркестъра, състоящ от влашките цигулари цигани, стояха като разкош пет лампи, двете със счупени стъклени тръби, вероятно донесени от училището. На вратата на пруста висяха четири книжни фенера, които служеха в също време като осветление на продавача на билетите и на бюфета, дето благопристойно стоеше Странджата. Самата вътрешност на залата нямаше никакви украшения. По-голямата част от нея беше занята от няколко дълги реда столове, със залепени отзад номера, на които щеше да седи публиката. През сред залата те оставяха един тесен проход за хората. Празното място на дирната част на залата беше галерията, дето се стоеше прав. Завесата на сцената състоеше от едно голямо и прозрачно червено платно и което се вдигаше посредством една съвсем проста машина: две въжа, вързани за двата му долни краища и преметнати през една греда в сцената така, щото другите им два краища падаха долу и можеше чрез тях да се дърпа и вдига завесата; колкото се касае за свалянето й, това ставаше с помощта на ръце, които пресягаха тайнствено от двете страни и я спущаха до долу. Благодарение на своята прозрачност тая завеса откриваше двойна сцена. Когато се вдигаше, публиката можеше да гледа как играят актьорите, когато паднеше, публиката пак гледаше през нея нова драма: носене и преместване свещи, вълшебни сенки, които се мяркаха и играеха по платното, формите на ръце, които махаха нагоре-надолу, като че принадлежаха на някои скришни великани, и безброй други фантастични видове и фигури.
Да минем зад завесата.
От двете страни на сцената бяха оставени тесни проходи, дето актьорите туряха и меняваха костюми. То беше будоарът. В него тоже се намираха натрупани разбъркано всичките декоративни принадлежности: столове, столчета, зелени върхари, които щяха да представляват гората, голяма стовна, пита хляб и лук, сиреч обед на стареца, и цял арсенал пушки, пищови, револвери, саби, ножове, които щяха да извършат боевете. Тоя сбор от смъртоносни оръжия принадлежеше на същите актьори, които горяха от жажда да гръмнат въз неприятел. Трябва да забележим, че Македонски беше натъпкал много силно арнаутската пушка (само с пупал и дрипи), за да гърми много. Той особено разчиташе на това. Сам той беше вече в пълно хайдушко облекло: на кръста му беше препасана знаменитата сабя, с която беше пресякъл надве турчина и кадъната (както казваше преданието); на главата шапка с левски знак, на гърба му арнаутски червен минтан, на пояса четири паласки, два ножа и два пищова; белите шопски гащи, цървулите, увиснала на кълката кесия и огниво, всичко извехтяло и износено, довършваха накита на пантата. Хаджият, който имаше ролята на татарин, беше намерил не знам отде една стара шубъра, каквато са носили влашките чокои в миналия век, която, препасана с един бял плат, беше нахлузил въз челото си, прилежно намацано със сажди, както и останалата част от лицето, а между горната устна и носа беше прилепил едни огромни черни мустаци. Всичкият тоя накит му даваше вид на едно историческо страшилище. Мравката беше станал бабичка и беше си наврял под дрехата на гърба една възглавничка, за да придаде още повече трагичност на ролята си. Не ще дума, че сам Владиков беше си пуснал една дълга бяла брада с кози влакна, която поддържаха две върви, вързани навръх главата му; но понеже тя още отсега се изместяше и му запушваше неприятно устата, той й върза долния край с конец, който се пък завързваше около врата му. Бръчков беше Станка, червисана и белисана. Останалите лица също се бяха предрешили и натруфили с всевъзможни дрипи, защото си мислеха, че колкото по-грозни и по-съдрани бъдат драматическите личности, толкова повече интерес възбуждат. За това бяха имали грижа да намерят и се заемат все с вехтари. Па освен това силни икономически съображения президираха както при нагласяването на костюмите, тъй и при наемането театралната зала и декорирането на сцената, която, знае вече читателят, се отличаваше със съвършена спартанска скромност. По същите съображения беше избрана и драмата. На конец, понеже в драмата ще да реве магарето, то изпълнението на тая обязаност се възложи на Хаджият, който имаше изпитан глас.
Залата на театъра се пълнеше. Всичките богатички българи търговци бързаха да завземат своите столове, предплатени още преди два дни. Неженените идеха сами, задомените с челядта си. Идеха и ония, които не разполагаха с големи средства, както и сиромасите, както и гладните. С една реч, всичко, що беше българско в тая чужда страна; всичко, що имаше една рана на сърцето си, една тъга за изгубеното отечество, всичко, що криеше в дълбочините на душата си един тайнствен образ, вечно буден и вечно сладостен: образът на България. Защото посред грижите и постоянните борби за съществувание в средата на едно общество чуждо, равнодушно, а понякога и враждебно, душата на българина беше гладна за някаква неземна храна, за някакво ново и освежително вълнение, като онова, което те обладава при виждането от върха на някоя дива планина цветущата долина, дето си роден. Ето защо в него време театралните представления, които се даваха от българите в румънските градове, бяха истински събития.
Чиновете бяха пълни и залата шумеше от размесени глъчки на зрители, нетърпеливи да видят вдигането на завесата. Мнозина тълкуваха за пиесата, която във вид на роман беше извлякла досега много сълзи и много въздишки. Най-високо се издигаше гласът на един българин, който седеше с челядта си на най-предния стол. Той беше патриотът г. Дочкович. Постоянната му намеса в народни работи беше причинила разстройството на търговските му дела. Но той не се разкайваше и всички българи го уважаваха.
- Матилдо - казваше той на хубавото и русокосо момиченце, като го галеше по главата, - сега ще видиш как татарите грабят момичето. Па да не се уплашиш?
Матилда не отговори нищо. Тя се беше вторачила в червената завеса, по която се мяркаха чудни и безобразни сенки. Това зрелище я много занимаваше, тя извади пръстенцето из устата си, па вдигна приятната си главичка към баща си, посочи към завесата и каза:
- Каракончо!
Майка й се усмихна и я целуна по челото.
- Мойто пиле - каза тя, като я изгледа любовно. После се обърна към мъжа си: - Никола, дали ще играе пак тоя проклет Македонски?
- Македонски ще играе, но Македонски не е проклет - каза начумерено мъжът; - аз не зная как наричаш проклети народните хора, дето се жертвуват за отечеството...
- Не проклет, ами страшен, исках да кажа... с тия големи мустаци, чини ти се, че гледаш някой хайдутин - каза смутено жена му.
- Хайдутите са честни хора днес. Чорбаджиите са истинските хайдути.
При тия думи лицето му се нервно сви. Види се, някаква горчива мисъл се разбуди в душата му. Той почувствува негли, че и него, человек изпаднал, жертва на един непресметлив патриотизъм, сега наричаха някъде бог знае как и се гавреха с положението му.
В това време оркестърът засвири. Краищата на завесата и от двете страни се подръпнаха и две глави крадешком се показаха и погледнаха към публиката. Едната глава беше украсена с една голяма шапка от овча кожа и с една дълга бяла брада от козина. Другата глава беше въоръжена с дълги засукани мустаци и с едни проницателни и лукави очи. Мнозина зрители се загледаха внимателно и познаха актьорите, които им се усмихнаха приятно. Даже Владиков с кимане на глава поздрави г. Дочковича, който му отговори ласкаво.
Македонски, който гореше от желание по-скоро да излезе на попрището, махна с ръка и цигуларите престанаха.
Настана пълна тишина.
Завесата полека и набръчкана се издигна. Играта се почна.
Владиков, който играеше ролята на стареца, излезе най-напред. Той се движеше смело и с привички. Не първи път беше участвувал в подобни любителски представления. Само произношението му беше се досущ изменило. Той говореше лошо, с носът, защото вървите на лъжливата брада му не позволяваха да си отваря свободно устата. Особено се затрудни, когато в следующето действие трябваше да обядва в гората. Той ужасно си кривеше устата, нещо, което беше действително любопитно и същевременно и жалко. Голямо впечатление произведе Хаджият в своята старовремска шубъра и с начерненото си лице. Няколко жени си закриха очите, а момичето на г. Дочковича се притисна до баща си и прошепна: “Страх ме е.” Но страшна буря от ръкопляскания стана в театъра, когато магарето зарева. Това беше истинско тържество за Хаджият. (Той ревеше зад кулисите.) Бръчков, т.е. Станка, не беше ни на небето, ни на земята; той се беше смутил в това първо излазяне пред публиката и забравил ролята си. По щастие, нямаше много да говори и се задоволи да стои само като истукан, ням, вкаменен, треперящ. Бабата, сиреч Мравката, също забрави ролята си, но прихождането на татарите я спаси от страшното положение. Тя падна мъртва, преди даже да замахнат да я съсечат. При всичко това зрителите с възторг ръкоплещеха и тропаха с крака. Всичките бяха доволни. Най-голямото впечатление произведе Македонски. Появлението му се посрещна с нови ръкопляскания. Сцените се меняваха бързо. Чудноватите костюми се мяркаха и изгубваха. Интересът на публиката се уголемяваше. В сцената отдавна беше се въдворила бъркотия и актьорите говореха вече от себе си и каквото им хрумнеше. Но боя, който настана, заличи всичко. Захванаха се гърмения. Татари и българи се биеха. Македонски, лют, рошав, кръвожаден, тичаше по сцената и изпразняше с една страшна бързина пушките, пищовите си, револверите си; същото правеха и другите. Гърмежите и виковете напълниха сцената, залата и улицата. Димът от пупалът се разпространи по целия театър и задави с една сярна миризма зрителите. Много от по-първите госпожи си запушиха с кърпа устата, някои избягаха побледнели. Момичето на г. Дочковича ревеше с глас. Самата сцена не беше друго освен един гъст облак от дим. Полицейски жандари се втурнаха в театъра, уплашени от тоя адски гръм. Но нямаше възможност да се прекрати боят. Македонски, като бесен, пъхтеше, хвърляше се в разни ъгли на сцената, нишеше се, хващаше пусия, изскачваше, викаше, гърмеше. Хайдушкият инстинкт оживя в него. Той забрави, че е в театър. Той беше в Стара планина с другарите си. Той стъпка няколко души, между които Мравката, излязъл пак на сцената, не се знае защо. Сам Странджата заряза бързо бюфетя си, дойде насред залата и възхитен, пребледнял, разтреперан, вторачено и завистливо гледаше в битката. В най-голямата смутня той не можа да се удържи и високо извика:
- Дръж се, Македонски!
Но никой го не чу. Зрителите бяха заглушени от трясък, заслепени от пушека. Ръкоплясканията бяха неистови и бесни...
Когато арсеналът се изпразни, битката се свърши.
Последното действие се свърши миролюбиво, за голямо отчаяние на Македонски, който се беше настървил за кръв. Публиката изпрати последния си гръм от ръкопляскания, като извика три пъти актьорите, и шумно се измъкна из вратата.
Не след много залата, дето произлязоха толкова знаменити събития, потъмня и заглъхна, а хъшовете актьори стояха около дългата маса в избата на Знаменосеца. Някои от тях бяха забравили да хвърлят сценичните си труфила. Бръчков остана със Станкиното червило, а Хаджият с татарските сажди по лицето. Но на това никой не обърна внимание. Всичките бяха развълнувани, запъхтени и възхитени. Македонски, упоен от победата си, не можеше още да се умири и хвърляше неприятелски и застрашителни погледи на Хаджият.
Странджата насипа гозба всекиму и постави няколко стъкла с вино. Вечерята се почна. Всичкият разговор беше за представлението. Хвалби, критики, глуми, смехове. Всички бяха весели. Но най-много Странджата. Той похвали Македонски за дързостта му, но му направи няколко бележки в стратегическо отношение. Той даже смънка, че ако се даде втори път представление, то той желае да вземе ролята на хайдутин Желя. Нещо, което направи Македонски да се намръщи.
Когато се изпразниха котлите, блюдата, стъклата и бутилките, непродадени и върнати от бюфетя, Македонски, който отсега още повече доби съзнание за своето превъзходство, извика:
- Момци, предлагам да идем у Щрауза, има пилзенска бира.
- Да вървим! Не съм ходил от девет месеца.
- Хайде да идем... Па шапка на тояга...
- Странджа, сбогом!... Не щеш ли да дойдеш и ти?
- Сбогом, лека нощ, Странджа!
- Добро веселие!
И дружината изчезна из кръчмата.
Скоро из улицата екна задружна гръмогласна песен и полека-лека се изгуби в отдалечеността на нощта.
На заранта от печалбата на снощното представление не остаяше нищо вече.
Султан Абдул Азис беше спасен.
V част
Две недели се минаха. Македонски изчезна нанякъде, без да се обади. Бръчков, който съществуваше чрез странното милосърдие на Македонски, остана из един път без средства и изложен на тая най-първа и най-жестока нужда - гладът. Пръв път, откак тъй леко беше оставил бащиния си дом, той почувствува всичката неприятност на новата си кариера, която отдалече се представяше тъй любопитна и пленителна за една млада луда глава. Два-три дена той яде на вяра у Странджата, както и Хаджият, както и Попчето, но Странджата изведнъж го свали болестта на легло и Бръчков, и Хаджият, и Попчето останаха гладни. Огнището загасна, дето весело къркаше бобът; съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разстройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време. Хаджият отиде да иска пари от някой си богаташ, както той казваше, и вече се не върна. Види се, че не беше успял нищо. Попчето го чака, сиреч гладува два дена в кръчмата, и се изгуби, за да търси щастие. Остана само Бръчков. Той се реши да гледа Странджата. Не можеше да остави таз юнашка душа - не без средства - той нямаше средства, - а без нравствено подкрепление. Странджата, който само кашляше упорито и пъшкаше, не искаше, нито можеше да кусне нещо. Това отсъствие на охота у болния беше почти една радост за Бръчков, който, като пренасяше стоически гладът, не би могъл да гледа без мъка гладуването на умиращия. И действително, лицето на Странджата от ден на ден се измахваше и добиваше смъртна бледност; очите му, избистрени и необикновено лъскави, хлътнаха ужасно, а вехтите рани по бузата му посиняха, а после потъмняха. Странджата, който беше във всичкото си съзнание, виждаше тая преданост на Бръчкова и няколко скудни сълзи течаха из очите му. Той често приказваше на Бръчкова. А приказваше само за битките в Стара планина. Спомените за тия юнашки дни правеха го да му поолекне. Той познаваше, че няма да го бъде, но търпеше гордо и чакаше смъртта като своя гостенка. Беше неутешен само, че я чака тука, а не в борбата. Понякога му минуваше през ума за роднините. Той споменуваше нещо за тях и пак подкачаше за хъшуванията си. Бръчков го слушаше с благоговение. Той приимаше като свят завет всяка дума, изскокнала из бледните уста на стария герой, който захвана вече по-рядко да хорати, а повече да страда, защото болестта му напредваше безжалостно. Бръчков висеше над главата му.
- Юначе - каза му еднаж Странджата, - благодаря ти... благодаря... че не ме остави. Ще умра при българин и ще има кой да ми затвори очите... А това е добро на чужда земя. О, отечество!...
- Не се вълнувай! - прошушна тихо Бръчков. - Бъде спокоен, моля те!
- Благодаря ти, благодаря ти, братко мой! Ази скоро ще си ида: няма да ме има вече.
- Не, твоето име ще остане славно. Ти си един герой.
- Ах, Бръчков!
- Ти си честит поне, че ако умреш, умираш с тия славни резки по челото и с тия хубави възпоминания в сърцето... България няма да забрави своите храбри синове.
Странджата се просълзи. Простря костеливите си ръце и стисна силно Бръчковата ръка. Сладко му беше да чува тия утешителни думи, когато надеждата го оставяше.
- Виж, Бръчков! - поде той пак, като хвърли разсеян поглед. - Как да ти се отплатя? Аз нямам нищо. Нищо, нищо нямам... освен едни паници - те не струват нищо. Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.
- Твоя пример.
- Да, имам една връзка там, в дъното на ковчега. Една връзка от дълго време турена. Там съм скрил две много скъпи неща. Нека бъдат и за тебе скъпи, Бръчков! А де са моите другари? Де Македонски? Де Хаджият?... Юначе, иди извади ги, да ги видя пак, преди да умра... Ах, сладка е смъртта за отечеството!...
Бръчков стана полека; отвори ковчега и взе да вади едно по едно нещата, които съдържаше. Най-после извади из дъното една връзка, в която бяха увити някои меки неща. Той предпазливо развърза кърпата и измъкна една хартия и една дрипа. Хартията беше мемоарът, издаден на 1867 година от Революционния комитет. Дрипата беше къс от вето знаме; на него бяха останали само думите “...или смърт!”.
Величествени документи.
Бръчков цял потрепера.
Странджата се повдигна, посегна и каза:
- Дай, Бръчков!
И като ги пое, той ги цeлуна. После каза със слаб и пресекнат глас:
- Вземи това от мене! Помни Странджата! Умри за България!...
След два дена умря.
Бръчков му затвори очите. Продаде му съдовете и стъклата, та плати за погребението му. Само един Бръчков го изпроводи до гроба.
Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение.
VI част
Бръчков се скиташе из Браила. От прежните си познайници той намери само Хаджият. Той нощуваше в колибката на един тухлар. Прибраха и Бръчкова. Хаджият работеше на пристанището дене: нощем идеше да разделя хляба с Бръчкова. Но не винаги Хаджият можеше да получи работа, сиреч хляб. Работата зимно време е твърде слаба на скелята. Тогава гладуваха и двамата.
Защо не пишеш на баща си да ти прати пари? - попита го най-после Хаджият. - Все така ли ще гладуваш?
Бръчков се начумери.
- На баща си не смея да пиша и не искам да му се моля.
- Защо?
- Не мога!
- Защо не можеш? Син му си.
- Срам ме е.
Хаджият го изгледа зачудено:
- Срам те е? А гладен по-добре ли е?
- По-добре... Аз го зарязах, без да го попитам. А сега ще ида да му кажа: тате, дай ми пари! Как? Не мога... По-добре умирам отглади...
- Какво ще правиш?
- Ще работя каквото намеря.
- А няма ли пак да се върнеш в Свищов?
- Невъзможно: аз съм вече подозрян и турците ще ме затворят. По-добре тука, на свобода.
- Но ти не си привикнал на такъв живот.
- Ще привикна... Па най-после може да се случи нещо, нещо... а аз това чакам.
Хаджият го погледна въпросително.
Бръчков се поизчерви и каза:
- Ако се организува нова чета, аз искам да мина с нея в България...
- Нова чета? Не вярвам.
- А аз в Свищов тъй слушах. Как, няма ли да се бием?
Хаджият помисли малко.
- Ако има чета нова, и аз ще вляза в нея... Кой знае, може да се състави. Казват, че Панайот щял скоро да дойде от Сърбия. Може да е за това. Ако умре челяк, бари да знае защо умира; тоя живот е скотски живот - прибави Хаджият и плюна.
- Де е Македонски?
- В Молдова. Казват, станал логофет при някой си мушиерин.
- А Попчето?
- Попчето е при един градинар: прибрал го е с условие, че напролет ще му помага да садят лук. Другите, и те са на работа или гладуват като нас; такъв живот не е живот, а поразия. Магарешки живот... По-добре чета. Аз още държа оръжията си. Не ги продавам.
Изведнъж Бръчков го изгледа смаян.
- А бе колко сме били диваци! Ние гладуваме толкова дни, а пък не видим, че можем да вземем пари.
Лицето на Хаджият светна.
- От кого? - попита бързешката.
Бръчков показа на дрехите си.
- Видиш ли? Това сетре е още ново и панталоните са още добри... Купих ги, току-що да тръгна за насам: а часовникът? Вземам за тях най-малко петдесет франка.
Хаджият беше във възторг.
- Браво! А ние сме били говеда!... Тоест... аз не дръзвах да ти кажа... Да вървим, да вървим! - И като затананика песента “Не щеме ни богатство, не щеме ни пари”, той повлече Бръчкова из улиците бежешком към един нечист пазар, дето евреите купуваха и продаваха износени неща.
На заранта Бръчков дойде в съвършено друг костюм. Едно сетре, одърпано по краищата, с омазан вратник и с неизвестен цвят; едни панталони вети, изжулени по коленете, подшити с мешин на крачолите и вместо гетите едни чизми, солдатски, тежки и разкривени до безобразие. От предишния му костюм остаяше само шапката му, подарък от Знаменосеца.
Дрипав беше, но затова сит.
Двамата приятели веднага промениха начина на живението си. Хванаха си стая с две легла в един прост хотел и заобядваха в ресторанта. Те всеки ден имаха по един-двама хъшове, които обядваха на тяхна сметка. Хаджият даже плати един малък дълг на един хъш. Бръчков стана пак весел и доволен. Той даже съчини една патриотическа песен, която пееше вечер в стаята си. Когато минуваше младата слугиня на хотела, той глумеше, позакачваше я. Младостта взема връх над обезсърчаването. Изтекоха няколко весели, твърде весели дни и заедно с тях еврейските франкове.
Една вечер някой почука на вратата.
Бръчков, който пееше патриотическата си песня, прекъсна се и извика високо:
- Entrez!
Влезна съдържателят на гостилницата. Лицето му беше строго.
- Господине - каза той студено, вежливо: - Извинете, че ви прекъсвам песента...
- Нищо, нищо - издума Бръчков. - Какво желаете?
Съдържателят на гостилницата се изсмя сардонически.
- Какво може да желае един хотелджия от своите гости? Да му плащат редовно.
Бръчков погледна докачено към хотелджията:
- Че аз си плащам, господине!
- Но от една неделя нищо не сте давали. А знаете, законът е, щото на всеки два дена да се плаща.
Бръчков се смути от това възражение и после бързо каза:
- Бъди спокоен, аз ще ти платя!...
- С какво? С песни ли? Аз не виждам никакви вещи ваши тука. Извинете, господине, но вие трябва тая вечер да заплатите и за вас, и за другаря си... Знаете? Нас ни са много пъти горили, и то хора добри и дори песнопойци като вас... Това е закон, да се плаща.
Бръчков пламна от негодувание. Той бръкна в джеба на жилетката си, дето имаше само четири франка, но извади само няколко дребни пари.
И остана прехласнат...
- Двадесет и осем франка искам - каза студено хотелджият, като хвърли неподвижен и безстрастен поглед върху Бръчкова.
- Тука са ме окрали - извика той.
- Господине, туй е стара история, познавам я... Платете двадесет и осем франка?
- Нямам, какво ще платя?
Бръчков се намери в твърде трудно положение. Той инстинктивно поглеждаше из вратата дали не ще се зададе Хаджият, за да видят как да направят. Хотелджият стоеше на вратата и чакаше за отговор.
- Заплатете си.
- Нямам.
- Ще ви предам на полицията като нехранимайко. Знам ги аз българите...
Бръчков се изчерви, кръвта се издигна в лицето му и той се спусна връз хотелджият с вдигнат юмрук.
- Влашко куче! Ще ти счупя устата!
И с тия думи той стовари по рамото му железния си юмрук.
Хотелджият щеше да извика. Изведнъж из коридора се чуха бързи стъпки на човек, който тичаше буйно, и се чуха викове зловещи:
- Фок! Фок! (Пожар! Пожар!)
Беше Хаджият, който викаше от цялото си гърло и припкаше към стаята запъхтян.
Хотелджият бързо се измъкна из ръцете на Бръчкова и из стаята и бледен, без шапка, уплашен, тичаше, без да знае накъде. Той помисли, че пожар се е появило в някоя стая на хотела.
- Фок! Фок! - викаше лудо Хаджият. Всичкият двор се напълни с навалица, пришла от улиците, която се буташе и тласкаше из полумрака.
- Фок! Фок! Фок! - викаше Хаджият, като завличаше из стълбите Бръчкова за ръка. Те слязоха в двора, смесиха се със смутената навалица и несъгледани, излязоха из вратнята. - Фок! Фок! - А огън нийде нямаше...
.................................................................................................
- Скандал, та скандал - пръв път продума Бръчков на Хаджият, когато подир половин час на един противоположен край на града бяха се спрели пред една вратичка, дето живееше един българин градинар, у когото идеха да прекарат нощта.
- Чукни пак - каза Хаджият, като се обръщаше и взираше в мрака на уличката, понеже се боеше от преследване.
- Но и отде, дявол, да ти дойде на ума, тая комедия. Знайш, аз тая нощ щях да бъда в которника: и пари нямах да платя, и влахът тупах... А... чакай, знаеш? Четири франка, дето имах в жилетката, изгубили се! А помня, че днес подиробед ги имах. Някой ме е обрал...
- Добре, че ми напомни: аз ти ги извадих, когато спеше днес.
- Ти?
- И много добре стана, а то Асланът днес се умъкнал в “Париз”1, изпил три капуцинера, изял четири куврика и гаврътнал четири рома - знаеш, не яло от три дена - и няма счупен бан в джеба... Не може да излезе... От сутринта е чакал чак до вечерта... Келнерите само го обикалят, те са като копои, подушили го, че няма пари... И като забележили, че очите му са все към вратата, поискали да заплати четири франка. Отде? Влазям тамам в това време, гледам: става скандал. Той се готви да се бие. Пращат за полицията... Всичкото кафене обърнало внимание... Гледам: тоя поразеник и тук ще оскандали и омаскари българите... Тогава помолих да чакат, да донеса четири франка, и твоите франкове...
- Много добре стори. И отърва го?
- То се знае.
- Както и мене, с друг скандал... Да, кажи ми, Хаджи, как така навреме видя, че има пожар в хотела?
- Идат да отворят... Връщах се от “Париз” да те намеря и още при вратата чух сладкия ви разговор с хотелджията... Тогава изведнаж скроих плана. Ти видиш, че имам ум да управям една империя... Влазяй!
Вратничката се отвори и двамата герои се вмъкнаха вътре.
VII част
Беше в началото на февруари. Североизточните руски веявици разнасяха един ледовит мраз из въздуха. В една от крайните пусти улици на Браила вървеше Бръчков, бледен, умислен. Откак бяха напуснали с Хаджият хотела, те живееха на края на града, по-напред в една пуста воденица, а по-после в една никаква колиба с продънен покрив и разбити прозорци. Казах, живееха, не: те стоеха там само през втората половина на нощта. Останалото време от денонощието прекарваха по топлите кафенета, дето се занимаваха с политика и с решението на източния въпрос, за да излъжат глада. Но когато след полунощ келнерите спущаха завесите и хващаха да требят по масите на опустелите заведения, другарите със съжаление излизаха и се прибираха в студената си стая; лягаха с празен корем, със зачаткали зъби и вкочанясали крака, защото огромната кирпичена пещ, която имаха на разположението си, зееше черна и сурова срещу тях и вместо благодатна топлина дъхаше постоянно един невидим облак от студ, за което всяка заран Хаджият й отплащаше с един потоп псувни, събрани от най-затънтените влашки кръчми. Те сега се хранеха само с по едно хлебче за десет бана на два дни, което Хаджият донасяше редовно три пъти в седмицата благодарение на милосърдието на някое си хлебарче. Понякога изобретателният Хаджия умееше да изпроси в кафенето по една чаша топло мляко с кафе за себе си и за Бръчкова. Даже играеше на книги и изкусно крадеше в играта като Македонски. Печалбата (защото той винаги печелеше) употребяваше за тютюн и за помощ на другите голаци българи. Бръчков, толкоз самолюбив, колкото и гол, не можеше нищо да си проси сам. Два пъти беше писал писмо до баща си за пари по настояването на Хаджият и все го беше драл с ожесточение. Скитанията и нуждите не бяха успели още да убият в душата му гордостта, уви, благородна и прекрасна в щастието, но безсилна срещу зимните ветрове и въртенията на глада.
Но сега той вървеше умислен.
Хаджият от две дена беше арестуван, вероятно за случката в хотела. Прочее от два дена Бръчков не беше ял нищо.
Той сега носеше десетина екземпляра от поемата си, която намери почти небутната в една българска лавка, за да ги продаде на някои богати българи. Това му беше съветвал още по-преди Хаджият. Той едвам сега пристана. Нуждата го накара да употреби това последно средство, да не умре от глад. Страшно се възмущаваше человеческата му природа от тоя начин на просене, начин, почтен и унизителен в същото време. Навремени той се спираше, готов да се върне дома си и да захвърли книгите. Но пак тръгваше. “Не - казваше си, - постъпката ми не е ни безчестна, ни неуместна. Ще бъде глупаво да умра от глад като едно куче, когато мога по тоя начин да се спася привременно... а знам, че все има нещо в мене... все ще бъда полезен в нещо; па после не искам милостиня никому... Нито пък крам, та да ме е срам. Продавам си книгата, както друг продава платното си, както работникът продава труда си...” Той си спомни, че не преди много няколко младежи в едно кафене бяха похвалили поемата му - това беше една блажена минута за него, - а богатият българин Х. беше го попитал де може да си купи творението му, за което се отзова много ласкаво. Боже мой! Толкова хора има, които ценят изкуството и поезията!... Има и патриоти, има и толкова богати... Какво им струва, ако дадат един франк на един българин за книгата му?... Това няма да ги разсипе. Те плащат само франк за кафе-капуцинер, що пият утром в кафенето. А той с тоя франк ще живее четири дена, може би и неделя. Най-после българска книга, нова, вика се... Що да я не купят? “Глупав съм наистина - каза си той. - Защо се срамувам! По-добре ли е да крам?” С тия мисли Бръчков се насърчаваше и отиваше навътре в града.
Но той се лъжеше сам. Един друг глас се обаждаше в него - гласът на унижената гордост и на самолюбието. Той чувствуваше, без да иска да се признае, че извършва един цял подвиг; че това е едно унижение, една чиста милостиня, искана в замяна на книгата му, която никому не трябва. Той си въобрази благосклонния или съжалителния, или презрителния поглед, все едно, на спасителя си и студен пот протече по челото му.
На тоя миг кражбата му се видя предпочтителна!
Но ако да знаеше да краде!
А между това трети един глас, страшен, могъществен, свиреп, се обади в него. То беше гласът на глада, който не слуша никакви резони, не разбира от никаква логика.
Бръчков сбърчи челото си, изкриви си неприятно устата, почеса се яростно в тила, помисли малко, бледен, разтреперан, променен, и изпусна из зъбите си един глух, неясен и протегнат звук.
И тръгна напред.
Замина бързо край градската градина, сега печална, гола и пуста; мина няколко тесни улици, в които върволякът се умножаваше; мина край лавките, край кръчмите, край ханищата, без да се обърне, без да погледне, без да види нещо, и излезе на улицата, дето бяха магазините на търговците.
На пиацата беше вече голямо движение. При всичката лютост на студа интересите на търговците бяха оживили тая част на града. Бръчков инстинктивно се озърташе насам-нататък, дано види някои от богаташите. Но погледът му се помрачаваше, нозете му се подвиваха и по челото му рукна отново пот. Той търсеше, но в душата си желаеше да не намери тоя страшен благодетел. Било по случай, било по извънредно душевно смущение той дълго се озърта и не позна никого. Всичките лица, що срещаше взорът му, се видяха чужди и странно мили! Тогава сякаш че му падна някой тежък товар от гърба. Гладът му се изгуби и той си отдъхна, като че се избави от един страшен сън.
- По-добре! - каза си той и бързо се извърна, за да тръгне назад.
Изведнаж срещу него се зададе богаташът Х., който му беше изказал такова съчувствие по-преди. Бръчков потръпна. Той се спря за един миг в нерешителност, като че се готви да бяга; после тупна с крак и избъбра: “Нека!”
И отиде насреща на богаташа, като отделяше с другата си ръка един екземпляр от поемата.
Богаташът Х., увит в една богата шуба, беше стъпил на прага на едно казино; но като съгледа Бръчкова, който идеше и гледаше остро към него, спря се.
Бръчков приближи, поздрави, без да свали шапката си, и продума с треперлив глас и с тона на человек, когото изваждат на съд:
- Господин Х., нося ви една от моите книжки, знайте... понеже вий желаехте... то аз...
Гласът му се пресече.
Х. посегна и пое книгата. Той най-напред я разгъна на няколко места, после прегледа първата корица, дълго време се вгледва в надслова й, прегледа внимателно заднята корица и се изкашля няколко пъти. После каза:
- Хъ, хъ, тя ли е книжката на ваша милост?
- Да.
Х. пак погледна коричките, прочете нещо там, подаде книжката на Бръчкова, като си търкаше ръцете в знак, че са изстинали, и каза:
- Господин Бръчков, добро, добро... Аз да питам Еленка наша да си не е купила веке. Ако не е, то ще взема после една.
Поклони се усмихнато и влезна в казиното.
Бръчков остана като вкаменен.
Светът му се завъртя, очите му се премрежиха. Няколко минувачи грубо го тласкаха, а той се оттегляше и все стоеше насред тротоара. Той погледна поемата си, в която беше излял душата си; въз която беше бдял толкова нощи и с която се беше свързало цялото му съществувание. Тя му се видя сега тъй жалка, тъй нищожна, тъй непотребна... А себе си усети тъй малък, тъй смешен!...
Самолюбието му се разбунтува като някой опарен звяр. Гърдите му ги затикна нещо, лицето му прежълтя.
Захвърли книгите на земята и се упъти.
Той се упъти несъзнателно към Дунава.
Когато стигна на брега, запря се нерешително замаян.
Големите късове лед плуваха вече по тъмната река, помръзнала по края. Отсреща българският бряг, покрит със сняг, гледаше студено и неприветливо. В естеството владееше мрачна безнадеждност, както и в душата на Бръчкова.
Ненадейно някой глас го разбуди от пренасянето му. Той се извърна и видя Владикова.
- А, Бръчков! Що дириш тука? Да не би да искаш да провокираш Турция? - извика учителят весело и улови го за ръката.
- Боже мой! Що ти е? - подзе той, като съгледа страшната бледавина на Бръчкова.
Бръчков го погледна с безстрастен, леден поглед и нищо не продума.
- Но ти си вкочанясал; ела сам да видим какво е изпитал нашият любезен поет - и с тия думи Владиков повлече Бръчкова към ближното кафене.
Когато Бръчков изпи чая и се свести, той разказа подробно, но все развълнувано положението си.
Владиков кипна:
- Чорбаджии! Богаташи, магарета безчувствени! - развика се той, като тупаше силно по масата със запалено от гняв лице. - И ти, Бръчков, си отишъл на тях да се молиш, да те рефузасват, а не знаеш де живея! Хайде с мене, да вървим у дома... Моята къща е твоя...
- Благодаря, благодаря, Владиков - каза трогнат Бръчков.
- Ти, който стоя над главата на Странджата, доде издъхна - зная това хубаво... - ти сега умираш от глад, а аз не знам... Ах, къде ти беше умът!
Владиков хвърли трогателен поглед въз Бръчкова. Измахнатото му лице, ветото му, почти дрипаво облекло, нещастният му вид у другиго биха възбудили милост - у Владиков възбудиха скръб.
- И аз съм бил в твоето състояние, братко мой; бил съм и по-зле, и съм познал унижението - ох, това проклето унижение! И съм уморен вече от живота, от борбите му, от калта му. Кога ли ще дойде часът да познаем защо живеем?... - каза мрачно учителят, когато влязоха в стаята му, дето един приятен топлик лъхна въз тях.
- Седнете, Бръчков, стоплете се. Какъв дяволски студ. Петре, донеси по-скоро обеда! - извика Владиков, като закачваше на стената черната си астраханска шапка и богатата си сукнена шуба.
