Адът - това са другите (есе по философия)
Често се усещаме да се оплакваме от околните. Как не сме разбрани от тях, как сме занимати винаги от техните проблеми, как не можем да се сработим с тях, как сме отхвърлени. И поради тази причина фразата “животът ми е ад” е тъй заседнала в речника ни, че вече се е превърнала в нарицателно, с което сме свикнали и сме се примирили. И колкото и да е вярно твърдението, че адът – това са другите, същата тежест има и факта, че самата ни душа се е превърнала в ад, разкъсвана от мисли, чувства, копнения, тревоги и какво ли още не.
Обикновено вината е винаги у другия, защото в своето съзнание човекът се самоопределя като съвършен. Никога не сме склонни да признаваме собствените си грешки, затова ги преписваме безкористно на другите. Невинни до доказване на противното.
Самата аз, не отричам, често се оневинявам. Представям се като жертва на безмилостното отношение на другите, но в повечето случаи едва ли съм права. Вярно е, че има моменти, в които мразя всичко и всички, чувствам се предадена и неразбрана. Често околните ме заливат със собствените си проблеми, търсейки решението чрез мен. В тези моменти ми се иска да крещя с пълен глас. Нима и аз не съм човек, нима и аз нямам нужда от подкрепа, от рамо на което да се облегна, нима и аз нямам нужда от време за самата мен, в което да не ме вълнуват тревогите на другите, а моите собствени. Това е времето на моя ад – черен, зловещ, самотен и безкраен.
Но може би в действителност не другите ме пропъждат в този пъкъл, а самата аз. Може би всеки един от нас чувства абсолютно същото – един безкраен ад. В крайна сметка никой, по-добре от самите нас, не знае какво се таи в дебрите на нашата душевност.
По природа сме егоисти и над всичко поставяме личната си облага. Искаме най-доброто за себе си, а в стремежа си да го получим се превръщаме в диви зверове, готови да разкъсат всеки, изпречил се на пътя им. А нима не е именно този най-разпространеният мотив, служещ за описание на пъкъла – зверове разкъсващи месата и душата. Истината е, че не другите създават ада, в който живеем, а самите ние. Ние сме отговорни сами за живота си и единствено от нас зависи дали ще го превърнем в бленувания рай или в зловещия пъкъл.
Но колкото и да се лутаме по дебрите на нашето съществуване единственото, от което се нуждаем е мир. Мир между нас и околните и мир в самите нас. Само тогава ще можем да се насладим пълноценно на живота и да вземем най-доброто от него, да се докоснем до блажения рай на спокойствие, разбирателство и благодат с околните, както и да залостим здраво вратите на ада, с който се борим, и да хвърлим ключа надалеч.
