Стрелката за надолу в моя асансъор
Поне в моя асансъор е така. Срещала съм хора, с които съм споделяла общи асансъори, а стрелките за надолу са светили в жълто или червено. Жълто като топлотата на радоста и щастието, а червено като испитанието, изкушението, проблемите и любовта, червенокато ябълката на раздора.
Заглеждам се в малкото прозорче над вратата и виждам седем- божественото число. Погледа ми моментално се стрелва към червеното копче със знак STOP. Ръката ми, бърза и своенравна, се спуска към него, но я спирам навреме. Какво е искала не знам. Може би кратък сеанс с Господа. Сега нямам време за това. Продължавам пътя си надолу макар и спряна на едно и също място. Очите ми като тръни се впиват в стрелката сочеща нодолу. Опитвам се да осетя нюанса на жълто или червето в зелената светлина, а в устата ми се насища слюнка в отчаяно чакане да отхапе от разнообразието и да изплюе монотонното си ежедневие. Ежедневие, което ме побърква.
Отново гледам стрелката. Тя продължава да сочи надолу, но надолу към какво? Водят нагоре като успеха и просперитета, а надолу като опадъка и провала. Но дали е така? За мен не е. Дали надолу или нагоре за мен няма значение, все пак е някакво движение. Това си е моя живот иаз съм длъжна да го живея. След всеки възход следва падение, така че продължавам да чакам намесата на божествената ръка, която магически да насочи асансъора ми нагоре.
