Моето любимо място
Хората, които ме познават или са в моето обкръжение сигурно вече се досещат за кое място говоря, а за тези на които тепарва им предстои да го научат това е Авенюто. За хора, които са го виждали само отвън или са го посещавалине малократно не е нищо особено, най-обикнвено кафе. Но за тези, които са испитали на това място това, което и аз, знаят, че не е просто заведение, а едно валшебно място, един свят, в които всички се познават и си помагат. Знам, че докато чета това все ще има някой, който да ме изкритикува. Било за това какви родители имам, за да ме пускат на подобни места, било, защото си мислят че си въобразявам всичко това, което ви казах и предстои да ви кажа. За мен не е странно лица на моята възраст да посещават подобен тип заведеня въпреки забраната за малолетни и непълнолетни. Колкото до родителите ми не виждам нищо лошо в това, че ме пуксат по баровете. Всички си имат идоли – поп звезди, актъори, спортисти или други, но моите идоли са родителите ми и по точно баща ми. Той е човека, на когото трябва да благодаря за това, което съм в момента и за всички хубави мигове прекарана в Авеню.
Няма да забравя първия път, когато отидох. Беше една вечер преди около три години. Бяхме отишли на кино с баща ми и един негов приятел Иван Полицая – много готин човек да ви кажа. Не помня филма, който гледахме, но не ми и трябва. Помня обаче всичко останало свързано с онази вечер. Една наистина съдбовна вечер в моя живот. Тогава за първи път се срешнах с персонала на Авеню, за първи път зърнах такова дружелюбно изражение на лицето на някои човек, за първи път видят струи радост да бликат от чужди очи. Беше неописуемо. Нямам намерение да ви занимавам с цялата история, все пак е нещо много съкровено и скъпо за мен. Докато пиша тези редове, а може и после докато ви го чета по бузите ми да се стичат сълзи. Ще плача по две причини: едната заради всичко хубаво свързващо ме с тези хора и второ заради това, че с някои може и да не се видя повече. Съдба.
Всяко хубаво нещо си има начало, но лошото е, че има и край. Персонала в Авеню се сменя всяко година и ме разделя с блиски хора, но аз продължавам да посещавам моето кътче и с отворени очи да сънувам, че всичко е като преди и нищо не се е променило.
Попитали един творец ‘’Какво е по-хубаво-да сънуваш или да живееш’’ , а той отговорил ‘’Всеки знае, че е хубаво да живееш и, че е още по-хубаво да сънуваш , но никои не предполага, че кошмарът е в това да се събудиш.''
