"Неразделни" – Пенчо Славейков
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен под тях на сянка аз отбих се да почина
и така ми тайните си повери сама Калина -
шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
“Някога си бях девойка аз на този свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце отнебето,
ах, но друго слънцемене вече грееше в сърцето.
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме утрин, вечер Иво там отбели двори
и тъжовна аз го слушах той да пее и говори:
“Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, вярна обич, има ли за тях раздяла?
За сърцата що се любят и смъртта не ераздялаI”
Думите му бяха сладки-бяха мъките горчиви,
писано било, та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори:
“Клетника, дочух между им да се шушне и говори -
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!”
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници отрамо..
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви…и не сетих как измъкнах
остро ножче от сърце му и в сърце си го забих го.
Върху Иво мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек сега ни се нарадват мене майка нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладкаI
Не в черковний двор зариха на любовта двете жертви,
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви,
а погребаха ни тука на брега край таз долина…
Той израсна кичест Явор, а до него аз, Калина.
Той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
за сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла…”
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това, що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
