Изборът на лирическия герой в стихотворението "На прощаване" от Христо Ботев

Христо Ботев- поет, принадлежащ към един поробен народ. Неговите стихове са здраво свързани с традицията- с народните песни и създаденото от поети като Чинтулов и Раковски. В тях намира отражение най-значимата за нацията ни идея - счупването на робските окови и борбата за свобода.

С тази мисъл е пропито стихотворението" На прощаване". Конкретният повод за написването му е свързан с намерението на автора да мине Дунава заедно с четата на Жельо войвода през лятото 1868 г. Заглавието на творбата е двузначно. То означава не само сбогуване, но и търсене на прошка.

Стихотворението напомня писмо, адресирано към майката. Лирическият герой търси от нея прошка за това, че е избрал пътя на борбата. Той едновременно моли и настоява да бъде избран, жадува майка му да сподели мислите му, накарали го да тръгне по този път.

Лирическият герой, зад когото прозира личността на самия Ботев, е направил крачка към своя избор още щом е решил да се раздели с родния дом и да стане изгнаник. Той , осъзнал че трябва да се бори за свободата на народа и родината си, е готов да се прости с живота си. Така за него свободата се превръща в религия , а саможертвата става негов идеал. Дори и да умре, той ще остане в паметта на близките си и на народа.

Началото на стихотворението звучи много съкровено, изповедно:

Не плачи , майко, не тъжи,

че станах азе хайдутин,

хайдутин, майко, бутовник,

та тебе клета оставих 

за първо чедо да жалиш!


   Майката е тъжна и клета. Лирическият герой се опитва да я успокои и да ѝ поиска прошка.

Неговото място в патриархалния свят е на първороден син, който трябва да продължи рода и да бъде опора на майка си. От него се очаква да отстоява патриархалните ценности. Но това, което той цени, е различно от онова, което традицията повелява. Според нея лирическият герой трябва да бъде неразделна част от родния дом. Но той смята, че дългът му към отечеството и свободата е по-значим. Надеждата му е, че майка му ще разбере това.

  Лирическият герой посочва причината, която го е накарала заедно с други  млади хора и да се скита немил,клет и недраг. Тя е в робството, което смазва човешкото и националното достойнство- "таз турска черна прокуда". Ето защо изганиникът не изпитва  лична вина. Той не е могъл да се примири с несправедливостта и униженията, на които е бил подложен в робския свят, и е тръгнал по пътя на борбата и саможертвата. Но в момента го вълнува една мисъл - майка му да разбере гнева, който бушува в гърдите му: Но кълни, майко, проклинай...". Според народните поверия майчината клетва е най-страшното проклятие. В случая то е насочено срещу робството, на  което е обречен българският народ. Надеждата е майка му да разбере-  не е негова вината, че е напуснал бащиното си огнище.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.