Домът и спомените като смислов център в стихотворението „Да се завърнеш в бащината къща” Императивно съчинение
Душата на Димчо Дебелянов е нежна и ранима. Тя поема на едно мислено пътешествие към дома. Това мечтано завръщане е описано в стихотворението „Да се завърнеш в бащината къща”. Идеята е, че където и да отиде, човек не може да забрави своето начало и своя дом. Спомените винаги остават в сърцето. Те поддържат огъня в бащиното огнище и огряват сивотата на града. Когато обръщаш поглед назад, ти виждаш собствената си същност.
В центъра на творбата е бащината къща. Тя мами лирическия герой със своята топлина. Обещава разбиране и успокоение. Всичко това ти се струва тъй близко. Но щом се опиташ да прекрачиш прага, картината изчезва. Само спомените остават. Те са единственото бягство от затвора на реалността.
Стихотворението е написано веднага след смъртта на майката на Дебелянов, но текстът не разкрива това тъжно събитие. Авторът придава друг смисъл на творбата. Стиховете носят послание към очакващата майка. Те са оформени като изповед и споделяне. Димчо Дебелянов търси съчувствие и утеха. Условното наклонение „Да се завърнеш...”, „Да те пресрещне...” много точно показва съмнението, че е възможно някога в бъдещето героят все пак да се завърне.
Спомените най-напред започват от бащината къща, която е в центъра на човешкия живот, която е запомнила първите стъпки и в която е минало детството. След това в съзнанието изплува образът на майката, която те е утешавала, възпитавала и която се е радвала заедно с теб на успехите ти. Чак по-нататък се споменати стаята и иконата. Къщата е образът на свещеното пространство. Точно затова Дебелянов е избрал вечерта за своето завръщане – „когато вечерта смирено гасне”. Настроението и тишината на мрака се в съзвучие. Няма по-добър миг да прекрачиш прага на родното. Домът за лирическия герой е храм, в който трябва да се пристъпи смирено и в пълно мълчание. Бащината къща дава любов и разбиране, но тя е само спомен. Онези отдавна отминали дни се безвъзвратно загубени. Човек се примирява с безразличието на настоящето.
Авторът отдава голямо значение на майчината обич. Спомените рисуват майката на прага и срещата на странника с нея. Щом си в прегръдките й, се чувстваш защитен. Тя е опората, която държи дома, и която винаги ще те „пресрещне”. Споменът е най-ясен, когато се описва майката, защото нейната любов е с теб от началото и ще бъде докрая. Тук споменът се доближава до мечтанието да се срещнеш с близкото и милото. Накрая авторът осъзнава, че е невъзможно да се завърне. Оставя спомена и отново ни пренася в действителността с думите: „О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!”
В стихотворението се засягат чувствата на всеки един човек, попаднал в страшната прегръдка на жестокия свят. Димчо Дебелянов показва, че без „бащината къща” и „старата на прага” животът би бил сив и безсмислен. Щом обстоятелствата са разделили семейството, то спомените ще го събират, защото всеки един от нас има нужда от родна стряха и от майка, която да го очаква.
