Нравствени проблеми в трагедията "Хамлет"
Трагедията “Хамлет” на Уилям Шекспир се определя като най-дълбоката и най-зрялата драма, създадена някога от поета. Възникнала под формата на хроника от 5 век, творбата разкрива един изключително сложен конфликт, свързан с дълга, който всеки син има към своя баща.
В тази “трагедия на отмъщението” Шекспир представя непримиримата към неправдите душа на датския принц Хамлет, който, решен да защитава докрай честта на баща си - кралят, води една изключително драматична и същевременно героична борба за правда и справедливост. Творецът започва своята експозиция, която въвежда в основния конфликт и запознава читателя с обстоятелствата и с главните герои в трагедията.
Несъмнено в системата от образи Хамлет е положителен герой. Неговото очарование се крие в непримиримостта и постоянството, с които той отстоява своя дълг към краля, неговия баща. Но същевременно с положителните качества, Хамлет е прекалено мнителен, предразположен повече към размисъл, отколкото към действие и настойчив да вникне в истинската логика, която предопределя междуличностните отношения в датския кралски двор.
След срещата с Призрака героят е потресен и подлага на преоценка отношението си към света и хората. В края на първото действие Хамлет се добира до важното прозрение относно преходния характер на съвремието му, който предопределя тормозещото начинанията на сина - отмъстител раздвоение:
Векът е разглобен. О, дял проклет:
Да си роден, за да го слагаш в ред!
След като се докосва по време на срещата с Призрака до отвъдния свят, след като приема от убития си баща една отнесена в гроба истина, героят е сякаш озарен от някаква мистична проницателност, която поражда у датския принц приумицата да се преструва на луд. След като още в първото действие той научава за убийството на баща си, вместо да пристъпи към отмъщението, израз на синовния му дълг, той започва да се колебае и подлага под съмнение известието на Призрака. Така трагедията “Хамлет” се превръща от драма на отмъщението в драма на колебанието. Късноренесансовият трагичен хуманизъм на Шекспир е белязал цялата трагедия с печата на песимизма, на неверието в осъществимостта на Ренесансовите идеи. Героят се сблъсква с тази трагична неосъществимост на най - светлите човешки идеали и е потресен от управляващите човешкото общество подлост и насилие. Това обективно противоречие е отговорът на въпроса за решителноста на героя, защото той разбира, че формалният акт на отмъщението не е в състояние да възстанови погубената хармония.
В този план се откроява и проблемът за “лудостта” на Хамлет. Тази мнима лудост на героя представлява идеологическа трансформация на неговата меланхолия. Тя неблагоприятства изпълнението на неговия синовен дълг, но му позволява да изрази презренето си към заобикалящия го свят. За Хамлет лудостта е освобождение от предписанията на дворцовия етикет и възможност да каже истината директно. Едно от върховните постижения на Шекспир е, че читателят успява да долови проблясъци от истинския Хамлет през булото на меланхолията най - вече чрез описанието на Офелия и милите му думи. Сложната еволюция в отношението но Хамлет към Офелия също е резултат от кризата в неговия мироглед. Разочарованието на героя не е само от нея, а въобще от жената. Самата Офелия обаче не е в състояние да разбере драмата на любимия си и да му помогне. Тя се оказва безсилна да проумее психологическата му драма и това изпълва Хамлет с ненужно ожесточение към нея в сцената с представлението. Трагедията на Офелия е поразително сходна с тази на любимия й, а сцената с нейното полудяване е един от шедьоврите на световната драматургия.
Срещата между Хамлет и майка му е устроена от царедвореца Полоний, когото Хамлет мрази, защото мисли, че той е помогнал за узурпирането на трона. Гертруда, която може би е най-загадъчният образ в трагедията, се плаши от странните проявления на траурна покруса у сина й. Хамлет е преднамерено остър и откровен с майка си. Изключително драматична е сцената, която се разиграва между двамата. В нея се намесва призракът на бащата, който проявява толерантност към недостойната си съпруга и дава урок по човечност на сина си.
Финалът на трагедията “Хамлет” убеждава по странен начин чрез осеяната с трупове сцена, че над човешкия живот бди висша справедливост, която възстановява неправдите. Самият Хамлет, който завещава датската корона на норвежкия крал Фортинбрас, умира достойно, знаейки, че е следвал докрай своите стремежи и идеали, че е изпълнил своя синовен дълг,съхранявайки честта на краля и все пак е успял да постигне справедливост.
