Поемата „Легенда за разблудната царкиня” (analiz)
На 9 февруари 1911 година в писмо до Николай Лилиев Димчо Дебелянов се оплаква, че го е обхванала „Велика пустота”. Много често в кореспонденцията си около този период нежният лирик откровено признава, че го „измъчват безволие и дезинтересуваност”. Същевременно той осведомява приятеля си, че проектира да напише „Легенди”, от които едната е „Празникът на Лъжата”. Назовава съдържанието на замисленото произведение „фантасмагория”. И като че ли се оправдава укорно и свенливо пред събрата си по съдба: „Какво да се прави, друго нямам.” Слава богу, че съществува, че е налице, макар и незавършена, „Легенда за разблудната царкиня”, за да разшири, пък и да вглъби още повече деликатното, фантазното, проницателното художествено слово на Димчо Дебелянов. Тя представя поета в нова и твърде различна светлина- композиционна, стилистична, образно-метафорична и идейно-философска. Предварително искам да изтъкна, че поемата притежава изключително иносказателна, крехка емоционална органика, наситена с романтичен дух и с дълбока психологичност. Вероятно и затова Пантелей Зарев я определя като едно естетическо „бижу” в нашата литература. Но творбата е и подчертано трудна за възприемане и „разбор”. Симеон Хаджикосев я нарича „костелив орех за нашата литературна история”. И неслучайно мнозина изследователи на Димчо Дебелянов или подминават легендата, или я препоръчват с най-общи формулировки.
Ако направим анализ на „Легенда за разблудната царкиня” по строго сюжетно-фабулен признак, едва ли ще се докоснем до същината на заложените в творението възземания и падове, отмервани с деликатните пулсации на една страстна, страдаща, надяваща се и в последна сметка отчаяна човешка душа. Тя е разпната между Греха и Мъстта. Поставена е в положението на чакаща спасение и потъваща в „мрачен позор”. Става пределно ясно, че в случая една силна и всеобемаща метафора се крие и в символа на старинния „чертог”, който издига „безгласен стан” и като „Вярна стража” бди на пустинния бряг, а също така и в образа на плахата, тъжната, бедната, несвоята царкиня, познала и крепителната надежда, и подземията на падението/ Коя е тя? Чия мисия олицетворява? И какво е посланието на въплътения чрез нея смисъл?
Тълкувателите на „Легенда за разблудната царкиня” виждат и открояват преди всичко, а някои даже и единствено, връзката между поетовата душа и нейното многолико психоемоционално преображение чрез драмата на „разблудната царкиня”. За ключ към такава постановка те използват стиха на френския символист Албер Самен „Моята душа е инфанта”. Тази мисъл Димчо Дебелянов е сложил като епиграф към поемата си. Ала едно толкова плътно, едва ли не „заковано” персонифициране между героинята на произведението и творческата душевност свива значително и неправомерно идейно-смисловата, хуманно-философската сърцевина на тази невероятно фина, изтънчена, драматична творба. При никакви условия тя не би могла да се побере в рамките на фриволната, експресивната, романтично-личностната, изненадващо гъвкавата и дълбока душа на твореца. Просторът за интерпретация е много по-широк, а проницанието ни би следвало да търси главно приливите, отдръпванията, капризите, ада и чистилището предимно, ако не изключително, в преживяванията на жената. Без нейното участие не могат да се почувстват и майсторството, и проникновението на Димчо Дебелянов в духовните, в плътските протуберанси на женската загадъчност и неуловимост. Ще ни помогне за обяснението на трудния казус цялото интимно-стихотворно и писмовно-изповедно завещание на поета. Нека хвърлим поглед върху откровенията му в „Лъст” (1910 г). Жената е наречена гибелна, демонична. Винаги „в сока на светло причастие” тя капва и „отрова”. Способна е да изпепели мъжките победи, очаквания и радости, да ги запокити „в раздора на смъртния грях”.
Подобна ситуация срещаме и в „Легенда за разблудната царкиня”, само че сега неистово страда не мъжът, а тя, самата жена. Едва ли може да се говори в дефинитивен план, че става дума за чисто любовна сюжетно-композиционна последователност, ако такава интрига се заплита и дава подбудите, обстоятелствата, причините за болезнено-драматичното развитие по-нататък. Царкинята приобщава към собствената си участ всичко наоколо и пита за предстоящите последици:
... не узнахте ли дали над мене нявга пак ще прозвъни светлий глас на оня цар далечен, който след притихнала тъга в сън ми се яви и ми обрече неизведани блага, неизведани блага в страните, дето ек пресреща всеки зов и с венци нетленна пролет кити всяка радост и любов.
Тя е дочула обещаващ глас - „бъди ми вярна и при теб в уречен час, минал през моря неизбродими, пак ще се завърна аз” Трепетът е предизвикан, желанието е пламнало, неспокойствието е безмерно:
Де е той?- Аз чакам оттогава, аз горя в пожар неугасим - ту искра сърце ми озарява, ту мрачи го мътен дим - и кога в очи ми топ възлезне, мойта скръб безпаметно се рее в бездните на сладости възмездни, дето я грехът зове.
Влюбеният паж моли царкинята да разстели „коса дълбокорунна” на коленете му, а той ще склони чело над нея и кротко ще „приспя със лютна среброструнна великата ти скръб пред незаслужен жребий...”
На тези много важни моменти от лирико-фабулното изграждане на „Легенда за разблудната царкиня” трябва да се отдаде нужното внимание и да не се гледа на тях единствено като на красиви детайли. Те имат централна роля за острите вътрешни конвулсии на жената и доказват по неоспорим начин, че Димчо Дебелянов поставя в поемата си не толкова в символистичен, колкото в романтичен план терзанията, надеждите, устремите, разочарованията на царкинята. По манталитет и поведение тя не е априори греховна и безпътна. Към „черни падения” е тласкана от неукротима и незадоволена жажда за обич, интимна взаимност, радости щастие, които са обещани, ала все още нереализирани, очаквани с изнурителни денонощни бдения. И чак тогава „потърсва забрава надвластна тъга”. Отпадат задръжките, рухва целомъдрието, изчерпаното смирение захвърля „скъпия пояс на румена девственост”. Идва безумието. Всички условия за „мрачен позор” неудържимо кулминират:
Утолено догаря тринощно страдание, че прегръдки разтваря тя с огнена лъст -през очите й греят тревожни сияния, но ликува над нея наситена мъст.
И все пак утехата е временна. В състоянието на доволство е заложен и бъдещият извор на пълната покруса, на безизходицата и отчаянието. Нищо не ще спаси коварните съмнения - нито „сладостта на упойни треви”, нито пък дълъг и унасящ сън, нито призоваваната забрава. Победата е лъжлива. Ще бъдат заличени „следите на черната сласт”, но ще последват нови страсти, които ще изкушат крехкостта на „бодрост победна”. С по-голяма сила ще бъде пожелано завръщането на „влюбения паж”. Ще се разрази отново тръпната надежда на царкинята. Остава да леденее стената на раздялата. Неразрешената дилема е заключена - между „радост жадувана, радост сънувана” - от едната страна. Другата възможност води хъм „смърт усмирителна, смърт утешителна...” И двете упования ще бъдат предпочитани в зависимост от върховенството на конкретната обстановка, в която ще доминират едните или противоположните им душевно-интимни реакции...
Цялата сложно и динамично изградена лирическа сплав от преживявания и действия, решителност и колебания, вяра и укор, покорство и протест, достолепност и отмъщаваща разюзданост, плахост и бликнали съпротиви най-логично и убедително съответства на прекалено комплицираната женска душевност. Единствено тя може да покрие ида олицетвори хаоса, порядъка, сълзите, усмивката, светлия простор и тъмната безизходност. За „поетовата душа”, която някои упорито идентифицират с образа на разблудната царкиня, тези психоемоционални натрупвания са прекалено тежки, а и количествено мащабни, за да бъдат носени от нея. Вярно е, че тя вмества живота в себе си. Ала не е по-малка истината, че ЖЕНАТА представлява началото и края на Света. В нея е побрано Мирозданието - и като интимна светая светих, и като социално битие...
Поемата „Легенда за разблудната царкиня” е благодатна за „разбор” и от гледна точка на композицията. Десетте й части са натоварени с различна функция. Те ни въвеждат в една романтично-средновековна, загадъчно-предметна атмосфера, от каквато се вдъхновяват много често символистите. По-нататък се зареждат изповеди, признания, нашепващи гласове, възбудени надежди, попарени очаквания, обречени постъпки, яростни отмъщения, грях и отчаяние. Те раздират и едновременно уплътняват строежа на тази преобладаващо символна и в някои случаи прекалено „директна” в сюжетните си нишки легенда. За нея критикът Георги Константинов пише, че е едно от най-значителните произведения на символистичната поезия в България, в никой случай не по-малко значително от „Мъртвата царкиня” на Траянов (от 1908 г.). „Легенда за разблудната царкиня” е писана през 1912/1913 г., а е публикувана в сп. „Звено” през 1914 година. Тя е единна по строеж, по идеен замисъл и по емоционално-философско внушение. „Мъртвата царкиня” на Теодор Траянов е неговата дебютна стихотворна книга и представлява типичен сборник от разнородни лирически откровения, колкото и да са облъхнати всички те от реалистично-символистичната нагласа на своя автор.
Трябва да се доуточни също така и квалификацията на „Легенда за разблудната царкиня” като „най-завършената символистична творба не само на Дебелянов, но и в българската поезия въобще” (Симеон Хаджикосев). Тук наистина господстват символите като изразни средства, но е очевидна безспорната и значителна роля на романтичните видения, на дълбоко психологическите колизии, на тайнствените мотиви, на загадъчните сцени, на реалистичните очертания, изградени върху един нереализиран, остро копнежен унес. Цялата озвученост на поемата е силно и пъстро емоционална, образно сгъстена, легендарно метафорична, музикално хармонична. Повтарят се акценти, които разширяват и задълбочават психологическите състояния - рязко променливи, непостоянни, противоположни по смисъл и обосновка. Те владеят „разблудната царкиня”, непрекъснато я мятат между бреговете на вярата и съмненията, на смирението и чувствено-плътските произволи. Стихът и функционално и графически разнолик: някъде напълно констативен, другаде - съкровено интимен, в трети случаи - експресивно рисунъчен. Легендата излъчва приказна интрига, която се дължи на средновековната потайнственост, пронизала живота в „един чертог зловещ”. В него е съдено да се разразят злокобия и страсти, които го разтърсват отвътре, макар видимо всичко да е обичайно и като че ли застинало, извечно, сякаш извънвременно.
Темпоритъмът на действието бележи както върховете на емоционалните изблици, така и спадането, затихването им. Бурята на женската душа достига горния си предел, за да се укроти постепенно в обятията на очакваното щастие, което си остава мираж. Романтичните морски вълни съпровождат с приливи и отливи разиграваните събития „на страх и скръб” в този „безгласен стан”. Признак на радост и вест за празник в него няма. Уж настъпва катарзис, но той е само привиден. След „много сълзи” е поомекотен, поотдалечен „позорний спомен” от грехопадението. Перспективата не е обещаваща: „Не чакам ни мир, ни утеха, уви!” - такова е сепващото пробуждане. Морето мълчи. Към брега пълзи „черна тиня”. Бездните вещаят нови грехове. Мрак угасва „венците звездни”. Краят на поемата стои отворен, защото и драмата не е разрешена категорично. Всичко е възможно, включително и нова душевно-емоционална стихия...
Напълно според капризите на женската природа.
