Трагедията на Хамлет
Творбата на Шекспир за датския принц Хамлет е трагедия, не защото героите умират, а защото идеалите на младия мъж претърпяват крушение. Трагизмът се изразява в незнанието му как да възстанови хармонията в живота и как да съществува в такъв свят.
В Дания героят е изцяло самотен, защото преди да се развият драмите в Елсинор е учил във Витенберг – града, от който се е развило реформационното движение.
Получавайки вест за внезапната смърт на своя любим баща и за прибързаното омъжване на майка си за човек, който “прилича на баща му, толкова колкото той на Херкулес” е неговото първо разочарование от живота..
По-късно той вижда такива неща, които “дори не е сънувал”. Хамлет от самия дух на баща си научава страшната истина за неговата смърт. Потресен е от страшното престъпление. Младият човек вярва в хората и в доброто, но започва да разбира, че злото е много по-голямо. Действително е смятал, че подло убитият му баща е бил образец на човек от най-висока степен. “Аз видях веднъж вашия баща – казва Хорацио, - той беше прекрасен крал.” Интересна е Хамлетовата реплика, с която поправя приятеля си: “Той беше човек”. Не за убития крал жали принца, а за унищожения човек. И той дава клетва да отмъсти за смъртта му, да отмъсти за всичко низости в света. Но скоро започва да разбира, че поема върху плещите си бреме, което не е по силите му.
Ако Хамлет е средновековен принц той лесно би разрешил този въпрос, без много размишления той би извършил онова, което е синовен и държавен дълг. Но Шекспир създава образ не на отмъстител, а на хуманист мислител. Затова известната притча за датския принц в основата на, която лежи средновековната представа за кръвното отмъщение, авторът е превърнал в дълбока философско-етична трагедия.
“ Без бряг е времето: о, скръбен дял –
нима аз бих го в брегове сковал”
В това двустишие се намира един от ключовете за разбиране смисъла на трагедията. Пръв Гьоте спря вниманието мърху тези мисли на Хамлет и даде насока за разтълкуване на творбата. Според него смисълът на трагедията е в идеята за дълга, възложен на душа, която няма сили да го изпълни.
Духовната трагедия на героя е в това, че съзнава безсилието си да сглоби “разглобеното време” – той може да накаже убиеца на баща си, не не е в състояние да предотврати опустошаването на човека, станал жертва на гибелните страсти или на чужда низост.
Живеейки всред такава обстановка, изпаднал в такова душевно състояние, чувствайки се безсилен да поправи злото и да възстанови разстроеното време, мисълта за самоубийство не е далеч от Хамлет.
Сякаш си представяме човек, който действително е поподнал в тъмен лабиринт, не пуст и глух, а обитаван от живи хора, от които едни са затворници, а други – техни палачи. Лабиринт, в който завинаги са погребани и младостта, и дружбата, и любовта, и правдата, и великодушието. Но най-лошото е, че някаква тъмна сила е сковала волята му и той е безсилен да се бори срещу злото. Всички въпроси, властно завлядали душата на героя намират израз в известния монолог.
“Да бъдеш или не? Туй е въпросът…
Кой търпял би инак
безчетните камшици на века ни:
неправдите на наглия подтисник,
всокомерието на рода,
сълзите на oтритната обич,
бавежа на закона, произвола
на тлъстия чиновник, злия присмех,
със който недостойния заплаща
на тихата заслуга – всичко туй,
когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни? Кой би пъшкал
под бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх пред нещо
зад гроба, в неоткритата страна
отдето никой пътник се не връща?
Той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати…”
Хамлет не се самоубива поради ужаса от отвъдния свят. Нищо не му гарантира, че мъките там ще бъдат по-малко. Човекът е слаб, бои се, дори достойният е подлец, поради страха си. Хамлет чувства своята обреченост в този свят на мъки и неправди, който ще го смаже. И като хуманист, чувствайки, че трябва да се бори за да разруши този затвор за човека, и съзнавайки, че е безпомощен да стори това, идва до онова трагично състояние, което някои наричат слабоволие. Той е изгубил вяра в човека, защото в заобикалящата го среда не вижда човека. Бесният стремеж към злото, жаждата за власт и богатства, безмерният егоизъм са убили всички човешки добродетели: и другарството и съпружеската вярност, и любовта.И вместо човека “това дивно създание” има лъжци, лицемери и злодеи. Хамлет започва да протака и отлага. Ще убие краля, ще отмъсти, ще изпълни клетвата си. Клавдий ще бъде премахнат, но злото премахва ли се?! Хармонията в целия свят е нарушена, а не само в Елсинор.
Страданието и гибелта на Хамлет са трагедия на самотен човек, който е изпреварил съвременниците си и няма никаква надежда да види осъществени хуманистичните си мечти.Това е трагедията на възвишения и честен човек, който воюва сам срещу злото, коварството и подлостта.
“Хамлет” е най-трагичната от трагичните Шекспирови пиеси. В нея има много разочарование, горчивина, много трагизъм и песимизъм. Но песимизъм, който не води до отчаяние, а е мъжествен протест и зов за борба срещу “ морето от бедствия”. Величието на датския принц е, че не се примирява със злините в “тоя разстроен век “, но сам издига ръка да се бори срещу тях, макар да разбира, че ще загине. Това е най-възвишен и “оптимистичен” трагизъм.
