Преразказ с елемент на разсъждения на "Една българка"
Чрез разказа “Една българка” патриархът на българската литература Иван Вазов ни пренася в неспокойното, бунтовно време, изпълнено с малодушие и страх, но и с героизъм и саможертва. Преплитайки част от героичната история на нацията ни, с този на една обикновена жена от Челопек, авторът откроява темата за добротворчеството, което граничи с истински героичното.
На фона на страшното време, робската психика и страхът , сковал обикновения човек от народа, родолюбецът Вазов извежда образа на Баба Илийца и проследява нейния труден път към доброто.
За да внуши духовната сила и красота на своята героиня, авторът я поставя пред не едно изпитание. И тя ги преодолява, защото стремежът към добротворчество и е вътрешно присъщ. Той е обоснован от майчината и обич, от християнското и родолюбивото и самосъзнание. Старата жена надмогва личната си болка, преодолява мисълта за собствения си живот и поема риска да спаси един народен син, обрекъл се на свободата на пробената си родина. “Да направи такова добро … клетнику” – тази мисъл окриля бедната жена по пътя и към манстира. Като майка и християнка тя усеща, че за да получи добро и изцеление за болното си внуче, тя самата трябва да стори добро като спаси бунтовника. Та нали самият той е тръгнал “ за християнска вяра курбан да става”.
Разказът започва с описание на разминаването между значимостта на събитието – разбиването на Ботевата чета – и безразличието на селяните в Челопек. Завладяни от страха, мъжете са се скрили, а жените покорно отстъпват пред забраната на Хасан ага да преминат Искъра.
Но “една селянка” се оказва различна от останалите “куп жени”. Дръзка, настойчива, упорита тя не се страхува да заговори озлобените турци, да моли, да настоява, да преглъща клетвите, обидите и униженията. Б.И моли за милост немилостивия, провокира бащините чувства в закоравялата душа на турчина, мъчи се да пробуди доброто у човека. Срещата с Хасан ага е първото изпитание по пътя към доброто, което Илийца надмогва с добро. Тя е готова дори да благослови поробителя, за да го убеди да я пусне да премине реката. Това е и първата и победа, първата крачка по пътя на добротворчеството.
Ретроспективния момент – завръзка с разказа – е срешата на Баба Илийца с Ботевия четник. На преден план Вазов представя живота на геринята, сполетяна от лична беда. Единственият начин да помогне на болното си внуче тя вижда в молитвата си към Света Богородица. Но за да получи добро, тя самата трябва да стори добро като спаси този “чудат момък”, изпречил се на пътя и към манастира. Решението и Вазов мотивира с вътрешната и реч: “българин е … тръгнал е за християнска вяра курбан да става” и чрез твърдо изреченото “ Ние сме христиени”. От този момент историята на героинята напуска делничното. Темата за съчувствието и помощта става важна, защото се откроява на фона на общото равнодушие на обикновените българи към саможертвата на Ботевата чета.
Разбрала, че няма да получи помощ, с “тревога и безпокойство” Баба Илийца се отправя отново сама по пътя на доброто. Тя преодолява естествения си страх от зловещата нощ и препятствията, които следват, защото е майка и християнка, решена да помогне. Поведението и в следващите епизоди е просто човешки дълг, дадено обещание, взето решение. То диктува всяко нейно действие в 4-ти епизод. Кулминационен за разказа, той е доказателство за изпитанието на волята, силата, човещината и добротата на героинята. Желанието и да помогне, да спаси, да стори добро на четника и дават сила да изтръгне забития в земята кол.
Картината на преодоляното препятствие се превръща в символ на човешка саможертва в името на доброто, на героичния, но мълчалив подвиг на героинята. Надмогнала болката от смъртта на внучето си, тя намира сили не само да изрече думите “Довечера пак тук, та да те намеря”, но и да изпълни обещанието си, укривайки бунтовника в дома си.
Илийца не успява да спаси бунтовника. Спасението “в дома” се оказва невъзможно. Неговото истинско спасение е саможертвената смърт. Тя връща героичния ореол и идеята за духовната победа. А над всичко Вазов утвърждава стремежът на една българска майка и християнка към добротворчество.
