"Дервишово семе" - Любовта и изпитанията на сърцето

Любовта, в нейните разнообразни форми е неизменен спътник в живота на всеки човек. Тя е ключът, който отваря вратата на щастието, сила, която предопределя поведението на индивида по пътя му към духовно израстване. Любовта като изпитание на сърцето, като градивна сила в изграждането на личността стои в центъра на проблематиката разгледана в разказа „Дервишово семе” на Н. Хайтов. Именно споделената любов между Рамадан и Силвина подтиква героите да преодолеят първичното в себе си, да осмислят в морален план своите действия и да поемат отговорност за последиците от тях. Съхранена във времето тази любов им помага да изградят своите характери, духовно да порастнат и да се превърнат в личности. Паралелно с физическия растеж, под влияние на родилото се интимно чувство, Рамадан и Силвина израстват и като хора – в морален и вътрешно-емоционален план. Любовта се ражда неусетно, когато героите са още деца: „Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети.” Поради крехката възраст на героите, магията-любов започва като игра, но постепенно подхранвана от взаимната превързаност, тя разцъфтява като цвете: „Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето се навивало, навивало....” Всички страхове на Рамадан, че ще го оженят за „някое женище” изчезват когато вижда пред себе си „ момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета....” Тази нежна красота, непринуденият смях и дружелюбно поведение на Силвина посяват в сърцето на Рамадан зрънцето на любовта. Непознатото чувство го кара да гледа на света с други очи, да търси доброто в себе си и другите, да открива красота дори в старата им къща: „......старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й – накичени от Силвина с разни цветове и билки.....” Тя, любовта го облагородява и неусетно го насочва по пътя на неговото морално извисяване. През всичките години на болка и страдание заради изгубената любима, тази любов е невидимата спирачка, неговия щит срещу желанието му за мъст. Жестоките превратности на съдбата слагат край на щастливата приказка. Силвина е отвлечена от братята си, а Рамадан жестоко страда. За него сякаш вече нищо няма значение. Страданието му се материализира чрез чучелото пълно със слама и чрез болестта. „Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. ” Рамадан и Силвина за пръв път усещат оковите на рода и неговите сурови закони. Сърцата им са поставени пред жестоко изпитание – раздялата. Но точно това препятствие в живота им ги прави по-силни духом, поставя основата на нов етап от тяхното духовно развитие. Независимо от наранените сърца, животът трябва да продължи, а повелите на рода – изпълнени. Затова Рамадан и Силвина заживяват с чужди, нелюбими хора, съхранявайки дълбоко в сърцата си своята любов. Тя е тази, която ги крепи и им дава сили да понесат сивотата на своето ежедневие и болката от раздялата. Всъщност, тя ги прави по-добри, възпира ги да се превърнат в зверове. Макар дълго време в съзнанието на Рамадан да бушуват гняв, ярост и болка, които го карат да поеме пътя на отмъщението, той никога не се осмелява да посегне на съпруга на Силвина: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх.” Защото в жестоката битка между любовта и омразата надделява чувството към любимата жена. Краят на разказа оставя впечатлението, че Силвина е водещата фигура в тази житейска драма, че тя потиска желанието на Рамадан към отмъщение:„Ако той беше звяр, не ставай и ти!”. Всъщност не устната забрана възпира героя, а силната любов към царицата на неговото сърце: „......но опрели да я свърша, видя ли очите на Силвина, вперени в мене – отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера...”. Рамадан намира нов, цивилизован начин на общуване – прошката, с което се издига над варварските традиции на рода, разкрива същността на отговорния човек, морално извисил се чрез своите действия. Силвина също е извървяла пътя на своето духовно извисяване под крилото на своята скрита любов. Защото независимо от обстоятелствата, от тежката участ да живееш с човек, когото не обичаш, тя не се озлобява към света, съхранява се като човек, обръща поглед към общочовешките ценности, превръща се в истинска личност. И ето как, стъпка по стъпка, ден след ден, под влияние силата на любовта, човекът укротява примитивното в себе си – страх, желание за мъст, обида, усъвършенства се, печели уважението на околните. Споделена като лично преживяване, тази драматична история се запомня с победата на човешкото благородство, на любовта над омразата и злото. Защото пътят на живота и раждането на личността минава през любовта и изпитанията на сърцето.