Суровите норми на родовия свят и устойчивостта на родовите ценности в "Дервишово семе"
Николай Хайтов е име в българската литература, което е оставило след себе си произведения, които показват българската действителност такава, каквато е. В книгата му “Диви разкази ” намира място и “Дервишово семе”. Това е един разказ показващ суровите норми на родовия свят. Свят, в който най – важни са родовите отношения и ценности и тяхното отстояване и съхраняване. В разказа главните герои живеят във време на патриархална строгост и йерархичност. В него личността е подчинена на общността и индивидуалността не може да се изявява. Ако започнем да четем между редовете ще открием разколебаното родово съзнание в съдбата на двамата влюбени – Силвина и Рамадан. И двамата се подчиняват на родовите закони, въпреки зова на сърцето си – “Може да ме жениш…- да ме закопаваш и да правиш с мен каквото си щеш……,в Триград още се ожених.” Възмъжалото момче е съгласно да се жертва, за да отмъсти на своя най – голям враг – Руфат. Силвина също жертва своята истинска лювов, за да изпълни този така мъчителен закон – “Стига ни, вика, че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!” Именно под този зов те съхраняват любовта си, което ги прави личности, нещо повече от другите. През целия си живот тези две влюбени души са раздвоени между патриархалните норми на живот и повелята на сърцето. Те не успяват да извървят пътя си докрай и да бъдат заедно. Светът, в които живеят героите е прост и първичен, защото родовите традиции се предават от поколение на поколение и защото в него трудът има първостепенна роля за живота на хората –“…ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо впря очите си в мене да ме жени”. Само интересите на рода диктуват живота на хората, а чувствата на отделния човек нямат значение. Личността търси своя самостоятелен път извън нормите на рода. Родило се е съмнение в законността на родовите повели. Човекът има право на щастие или най – малкото - сам да прави своя избор.
В суровото време, в което живеят героите, моралът не разрешава отделните хора да се водят от чувствата си. Този морал, които отнема правото на щастие на главните герои и им причинява болка. Болка съпътстваща непрекъснато живота им. Едва още деца на тях им се натяква, че най - важното в този живот е продължаването на рода. Женитбата на момчето, която има за цел да изпълни тази най – важна задача, му донася и много страдания. В резултат на тези страдания “…най – сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях.” Духовното страдание на Рамадан през годините, го отдалечава от рода и го прави индивидуална личност. Той постига мъдрост и смирение с времето, но остават въпросите, които го мъчат и разпъват душата му. Никой не се противопоставя на грубостта и жестокостта, на потъпканата лична воля. И двамата герои приемат житейската си съдба, но в продължение на четиридесет години в душите им гори пламъкът на любовта. Като последствие от любовта му към Силвина се заражда желанието за мъст отправено към Руфат. В това желание за мъст героят влага цялата си натрупана ярост – “Триста пъти съм го трепал и съживявал”.
Трагизмът на героя е в неговото постоянно лутане между ценностите на рода и личността, в невъзможността да избере между отмъщението и прошката, да разграничи доброто от злото. И двете изгубени души не постигат лични щастие. Щастие така мечтано от всички. Те заплащат принадлежността си към общността с цената на щастието, защото не могат да се опълчат срещу реда в него. Героят от “Дервишово семе” не е способен да скъса нишката на родовата традиция. Той изпълнява част от родовото чувство за дълг формирано в него от този така “жесток” морал, като се грижи за своя най – голям враг.
В разказа “Дервишово семе” се наблюдава разколебаване във вечността и правилността на родовите закони, защото следването им не е донесло щастие и удовлетворение от живота. Нека запомним това и никога да не повтаряме тази грешка. Нека любовта да е тази, която да осмисля нашите действия и желания и тогава светът ще бъде щастлив.
