Родът и универсалните човешки ценности в живота на българската жена в "Дервишово семе", "Преди да се родя" и "Потомка"
Авторите на литературните произведения “Дервишово семе”, “Преди да се родя”, “Да се завърнеш...” и “Потомка” представят образа на българската жена в конфликт с родовите ценности. И в четирите произведения жената се изявява като личност, която е ограничена в своя избор.
Родът и универсалните човешки ценности в “Дервишово семе” са в конфликт, който се изразява в мнението на семейството, че младия човек няма право на избор, притиснат от разбиранията на възрастните. В повестта “Преди да се родя” ценностите на рода забраняват на жената да живее своя живот като я принуждават да следва пътя, даден й от родителите. Конфликтът между човека и родовите повели заставя майката да се раздели със своя син и да го изгуби безвъзвратно. Жената, която започва да се изгражда като личност, се опитва да намери заветите, които родът й е оставил.
Родът и универсалните човешки ценности в “Дервишово семе” са в конфликт, който се изразява в мнението на семейството, че младия човек няма право на избор, притиснат от разбиранията на възрастните. Ролите, които са определени на жената, не зачитат личното й човешко право на щастие. На нея е поверена къщната работа, тя трябва да се грижи за дома: “Силвина си седеше повечето време вкъщи, гледаше баба и ни дочакваше от къра с варена каша. Шеташе, метеше (...) джамчето на одаята плакнеше, бършеше по три пъти на ден”. На нейната воля не е дадена гласност, не и дадено право да избира. Нейната основна грижа е продължението на рода: “Силвина започна да излиза, и тя с дете на ръце”. Със или без любов, жената трябва да създаде дете, за да продължи нишката на живота и да осигури нов наследник за семейството. Тя трябва строго да изпълнява задълженията си, за да запази своето място в родовата общност. Но Жената е преди всичко Човек със свой собствен универсален път, който сама избира. И когато този път не се пресича с този, предначертан от родовите повели, назрява конфликтът между жената и рода. Тя не може да попречи на уредения брак, но своите чувства и желания определя само тя. Чрез действията си Силвина изразява своята неповторима индивидуалност. Тя е все още момиче с детска душа и желанията и нуждите й са чисто по детски. Вместо да консумира брака си, тя се заиграва с младия си съпруг: “хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал”. Макар да няма за пряка цел да покаже неподчинение и непокорство, с тази невинна детска игра тя се противопоставя на родовите закони. Защото е човешко право да направляваш сам своя личен живот. Но въпреки уредения брак, въпреки наложената й роля, тя отново по детски намира своето малко щастие в новия дом. Но родът не се интересува от това, защото не е изпълнена най-важната повеля –не е създаден нов живот, няма наследник. И това не може да бъде пренебрегнато, защото родовите ценности изискват личността да бъде поставена на второ място. Семейството на Силвина се намесва и тя е най-брутално отвлечена и продадена против волята си: “бутнали баба и я взели (...) Сега я влачат из гората”. За Дервишовия род тя е вече чужда. На жената е наложен нов брак –този път избраникът е жесток и безчовечен. Изоставена от всички, тя трябва да страда, за да изкупи греховната си постъпка –нарушението на родовите повели. Противоречието между жената и общността тук е много явно –родът се отрича от нея по най-мръсен и безсърдечен начин. Животът и вече не е живот, а най-страшен ад: “главата й висеше все като прекършена”. На жената е отречено правото да изкаже емоциите си гласно, но душата й е преизпълнена със страдание и тя не може да го скрие. Погледът й “говори” за болката вместо устните. Дълбоката й, подтисната от хората, душевност напира да изплаче окаяната участ на жената. Читателят на разказа от Николай Хайтов се убеждава, че “на власт” са не чувствата на сърцата, а родовите повели.
Както в “Дервишово семе”, така и в повестта “Преди да се родя” съществува конфликт между универсалните човешки ценности и родово предопределените роли на българката.
В повестта “Преди да се родя” ценностите на рода забраняват на жената да живее своя живот, като я принуждават да следва пътя, даден й от родителите. Животът в творбата е показан през ироничния поглед на автора. Представяйки рода на младоженеца, излиза наяве примитивността на хората от родовата общност –свои собствени нематериални ценности те нямат. Те са необразовани, но не изпитват срам или смут от това: “Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните”. Иронията изгражда образите на диви, нецивилизовани хора: “пренесе доста нашенски бълхи в Могиларово”. Те не могат да проумеят колко несправедливо е отношението на рода към личността на човека. Техният начин на живот е подчинен на това, което повеляват установените правила. Младите хора не могат да определят сами своето бъдеще, защото не им е дадено това право: “Баба и дядо не туриха в сметките си неговия глупав свян от бъдещата женитба и решиха да се сдобият с още две работни ръце. Оставаше да решат на чия врата в селото да похлопат”. Тенденцията, поставена от рода, да се гледа на човека като на работна ръка, със своето практическо удобство е сляпо следвана от семейството. Изборът на невеста е изключително важен, но не се взима под внимание желанието и предпочитанията на младоженеца. Сватовете гледат едни на други като на противници и в своя стремеж да се надхитрят едни други превръщат женитбата в съюз без никаква святост, за който зестрата е по-важна от това дали младоженците се обичат и дали са щастливи. Универсалната истина, че благополучие не може да се постигне без разбирателство, е чужда на родовата идеология. Макар и непознати, те са завинаги свързани: “Според тогавашната етикеция бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непременно да се харесат, тъй като бракът им биваше предварително решен от техните родители”. Традициите се спазват стриктно, а човешката душа остава неразбрана и неудовлетворена. Жената е поставена в позиция, в която не може да избира –животът й е вече предопределен. В повестта “Преди да се родя” “тогавашната етикеция” не пита жената за нейния избор, а задължава младоженеца и булката да се харесат, защото бракът е предварително уговорен.
В творбите “Да се завърнеш...” и “Потомка” конфликтът между рода и отделната личност отново присъства.
Конфликтът между човека и родовите повели заставя майката да се раздели със своя син и да го изгуби безвъзвратно. Родовите принципи отново разкъсват женската душа. Тя се води от чисто човешките универсални ценности –жената е в дома си, родът я подкрепя, но е далеч от своята кръв –сина й. Неговото отсъствие изпразва сърцето й и обезсмисля живота й. Повелите на рода са ги разделили и на нея и остават само надеждата и безкрайното очакване. Синът й е вече отчужден от родното, той е просто гостенин, макар и трепетно “очакван”. И цялата дълбока женска чувственост, веднъж срещнала студената стена на родовите повели, сама охладнява и се обезверява. Щастието е само “радост плаха”. Жената е представена като майка, но тази участ, предопределена от традициите не й тежи. Друг е конфликтът между нея и рода. Отдалечаването от сина й е заради установените правила в общността и тази раздяла я погубва. Образът й представя човек, на когото детето може да каже всичко, ето защо тя е тъй желана цел:
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
За сина майката е източник на духовна сила. Тя е един бездънен извор, от който той може да почерпи надежда и да намери покой. Майката е тази, която винаги ще го подкрепи и ще го утеши. Жестоките родови повели принуждават младите да напускат своите домове и да оставят майките си сами.
В стихотворението “Потомка” отново е налице несъответствието между родовите повели и желанията на сърцето, но тук героинята търси и връзката си с родовия корен.
Жената, която започва да се изгражда като личност, се опитва да намери моралните завети, които родът й е оставил. Героинята е завладяна от универсалното –тя търси смисъла на живота си. Тя открива отговорите на въпросите си в миналото и осъзнава истината за важните и стойностните неща. Отричайки материалните придобивки, оставени от рода, тя се насочва към духовната сила:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
Тя осъзнава голямата значимост на онаследяването на духа чрез кръвта:
Но усещам в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв
С преоткриването на миналото жената намира и смисъла на своя бит. Силата на кръвта не може да бъде заглушена, чувството на близост с родното не може да бъде подтиснато.Въображаемият спомен за миналото на предците идва като знак за желанието на героинята да изясни своята принадлежност: “Може би прабаба тъмноока/ (...)/ е избягала в среднощ дълбока”. Фантазията, наситена с екзотични елементи, разкрива силата на духа, която се е предала през поколенията и е издържала изпитанията на времето. Изразено е свободолюбието на жената и представата за конфликт, в който надделяват универсалните човешки ценности. Жената доказва, че за нея е най-важна духовната сила, оставена от рода.
Читателят на разказа “Дервишово семе” от Николай Хайтов се убеждава, че “на власт” са не чувствата на сърцата, а родовите повели. В повестта “Преди да се родя” от Ивайло Петров “тогавашната етикеция” не пита жената за нейния избор, а задължава младоженеца и булката да се харесат, защото бракът е предварително уговорен. Жестоките родови повели принуждават младите да напускат своите домове и да оставят майките си сами. Търсейки своя индивидуален път в света, Жената доказва, че за нея е най-важна духовната сила, оставена от рода.
