Изненадва ли ни възклицанието на Моканина: "Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” (Анализ)
Покрусен от мъката, която вижда в очите на другоселеца и болното му чедо, в съпричастната на чуждата болка душа на Моканина избликват редица очаквани от читателите чувства. Възклицанието "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!" не ни изненадва, защото Моканина е човек, който е живял със своите проблеми далеч от обществените вълнения до момента, в който пред очите му се разкрива историята на болното момиче с целия си трагизъм, безпомощност и болка.
Още докато Моканина брани непознатия от кучетата, от неговите наблюдателни очи не убягва и най-малката подробност. По облеклото на другоселеца той разбира, че е от Торлаците, а по ризата, цялата с неумело зашити кръпки, че е „сиромах и като че ли сиромах се е родил”. Въпреки, че другоселецът е „висок, едър човек”, Моканина забелязва, че е от ония хора, които и на „мравята път струват”.
Плахият поздрав на Гунчо; разсеяният му поглед, който блуждае някъде в простора; отпуснатият ръченик на жената в колата; болното момиче, легнало на черни възглавници, покрито с тежки черги, помагат на Моканина да осъзнае,че това семейство е прокудено, подтикнато да върви по този черен път дни наред от някаква непоносима, човешка мъка и страдание.
Въпросът „Ти май болно имаш?”, зададен точно, умело и дискретно, предразполага Гунчо да излее пред непознат човек-Моканина - изблика на цялата си потресаваща, покъртваща болка.
Името на селото, от което идват тези хора, е Надежда, както надеждата е всичко, което крепи техния живот. Надеждата и вярата в излекуването на тяхното единствено чедо – Нонка.
Накъсаният разказ на Гунчо, вълнението, с което той произнася всяка дума, сякаш тя се откъсвя някъде от дълбините на душата му; почивката, която прави, за да запали цигара; мазолестите му треперещи пръсти - всичко това показва колко е трудно човек да говори за своята болка, своята мъка, своето страдание, за несправедливостта на съдбата, която си играе с живота на болното момиче, но не само с нейния, а и с този на сломената майка, на обезнадеждения баща, на този, чиято душа и сърце не траят да гледат чуждата болка отстрани – Моканина.
Читателят е въведен непосредствено в действието, приобщен е към героите , очаква да стане свидетел на една голяма човешка драма, за която загатва всяка подробност. Тази драма няма да се разиграе пред очите ни. Тя е започнала много преди срещата на Моканина със селянина; и сега се разкрива пред нас с най-трогателното в себе си.
Гунчо започва разказа си с много скрита болка и страдание. Той не роптае против съдбата, задето ги е направила сиромаси, а само се надява едничкото му дете, останало живо, за което полагат максимални грижи, възможни при тяхната бедност, да остане на този свят, за да ги крепи, да ги топли, защото децата са най-голямото богатство на света.
Ние със свито сърце научаваме за коварната болест, покрусила живота на Нонка. Това лято момичето поисква да отиде на жетва заедно с другарките си, за да се чувства една от тях. Бащата я пуска. Но там се случва нещо потресаващо. Една вечер, като си лягат на къра, тя се отделя от приятелките си и се завива между снопите. Но по някое време усеща „нещо тежко, нещо студено” на гърдите си. Отваря очи и гледа... змия. Въпреки страха си, хваща змията и я захвърля. От този ден нататък момичето линее. Там, където е лежала змията, там я боли.
По време на разказа Моканина няколко пъти възкликва: „Бре!, „Ама работа, ама работа”, което показва растящата му съпричасност към чуждата болка. Дали някой от нас се е замислял за символичното значение на думата „зъмя”? Змията, това е коварно същество, наказано от Бога да пълзи, да се влачи по корем, заради своите злини, не е ли това, коварната и отровна за човешкия живот болест – туберкулозата.
Гунчо трудно разкрива на Моканина последната възможност, която му е останала, защото знае, че в очите на този добър човек тя може да изглежда съвсем нелепа и наивна, но как да не я падхранва като тя е последната искрица, която поддържа пламъка на техния живот. Речта му се обърква, той прави кратки паузи. Моканина вижда белите косми по брадата на Гунчо и разбира, че всеки косъм е една грижа, една болка, едно тегло. Пред учудените очи на овчаря се разкрива единствената надежда за излекуването на болното момиче – бялата лястовица със своята невероятна сила и способност да излекува тежко болните.
Моканина не приема слуха за бялата лястовица като нещо невъзможно, но не може да скрие учудването си, изразено с „Ама истина ли е?”, „Бяла.” В цялото си неразбиране и учудване овчарят поглежда към телеграфната жица, нажежала като броеница от накацалите лястовички, и той, който винаги е бил на тази поляна, но никога не е забелязвал заобикалящата го природа, с тъжни, приведени очи открива истината – „Много, но все черни.” Размислите на Моканина се прекъсват от въпроса на Гунчо дали е виждал или чувал за лястовицата . Моканина веднага отговаря отрицателно, но веднага разбира, че с това може напълно да отчае и без това обезнадеждените хора и казва: „Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка.”
Селянинът въздъхва и си тръгва. Моканина решава да го изпрати до каруцата. Когато стига до шосето, майката „ жълта и сломена от тегло жена, се опитва да погледа на мъжа си и да разбере какво става. Като чува гласа на баща си, момичето се обръща и овчарят вижда под чегите слабата му снага, „стопена от болестта”, и лицето му „като восък”. Но не това прави впечатление на Моканина , защото той е подготвен от разказа на Гунчо, А Нонкините очи, „още светли, още млади и усмихнати”, в които гори една искрица живот.
Изведнъж Гунчо казва, че Моканина е виждал лястовичката, за да вдъхне надежда на своето чедо. Кулминационният момент настъпва при думите на Нонка, отправени към овчаря: „ Ще я видим ли, чичо?” Моканина се развълнува, нещо в гърдите му се повдига, „задуши го”, „очите му се премрежиха” . Той започва да убеждава момичето с думите: „Ще я видите, чедо, ще я видите!”
Развълнуван дълбоко от мъката и болката, която съдбата несправидливо е отредила на това семейство, губило години на ред своите деца, у Моканина страданието избликва в сърцераздирателния вик, отправен към създателя на този коварен свят, изпълнен с толкова мъка, болка и несправедливост: „ Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!” Защо този, който ни е създал по свой образ и подобие от пръстта на тази земя, наказва хората по такъв болезнен и жесток начин!
Ако творчеството на Вазов ни помага да бъдем по-добри патриоти , разказите на Йовков ни сочат как винаги можем да останем хора, достой ни за уважението на другите около нас . Мъдрият хуманист Йовков ни помага при всякакви обстоятелства да запазим непокътнати нашето благородство, съчувствие и вяра в човека.
