"Елате ни вижте" - Иван Вазов
Иван Вазов спада към екстравертния тип автори – той не разкрива в творбите си своите интимни преживявания, а намира своето вдъхновение в света около себе си и в неговите проблеми. Основният мотив в творчеството му е за „земята – рай” – с него е изграден един уникален образ на родината, който служи за основа на при изграждане на националното самосъзнание. Основното чувство в лириката му е любовта към отечеството. Така той „излива” душата си в своето творчество и в този смисъл според него България не е просто физическа територия, а пространство на духовността. По същия начин Вазов издига кълт към българското и го защитава ревниво от родоотстъпниците и хулниците. Неговите висши идеали водят и до голямото му разочарование от следосвобожденската действителност.
В неговата елегия „Елате ни вижте” се отличава точно това чувство. Големите му очаквания и надежди за свободна България остават напразни след като става свидетел на новите страдания на народа. Вазов набляга най – силно върху новото робство, което тегне върху българите – нищетата. Тя обезличава човека, принуждавайки го да се бори за собственото си оцеляване. Така той губи нуждата от духовни ценности в битието си. Това предопределя и основните чувства, които доминират в товрбата - съчувствие и болка. Поетът няма за цел да открои конкретен виновник за съдбата на съотечествениците си, той вярва, че чрез своя зов за помощ ще отвори очите на управниците за бедствието сполетяло хората и ще ги накара да осъзнаят нуждата да поправят грешките си.
Заглавието влиза в силен диалог с текста, като по този начин насочва към главния проблем. С помощта на анафоричното му повторение в края на всяка строфа се постига градация на бедствието, а следователно и на трагичните чувства.
Началото на стихотворението е смислово въведение в основната тема на творбата. Изброяването „по пътя, по кръчми, по хижи” създава усещането за всеобхатност на бедствието. Инверсията „картина плачевна” и словосъчетанието „душа ми покъртя” стоят в основата на авторовото съпричастие. Следва художествено описание на „картина”-та, в което, с помощта безглаголни изречения се създава образът на дом, по – скоро приличащ на килия. Акцентира се върху идеята, че човекът е обезсилен от бедността. Изразът „човеци и дрипи” вдъхва безжизненост и създава асоциация с куклата, оставена на случайността, чиято единствена надежда е помощта „отгоре”. Духовната връзка между животното и стопанина не е еднозначна на любов и уважение постигнати в общия труд, а представлява ироничен начин да се изведе на преден план профанирането на човека до равнището на скота.
В текста безглаголните изричения поддържат своята доминация:
Зла бедност! Неволя! Души затъпели,
набърчени булки, деца застарели;
Къс ръжено тесто в пушливо огнище
загрява се там за гърла изгладнели.
"Елате ни вижте"
Тяхната цел отново е да покажат безпомощността на човека пред нищетата, обхванала цялото му битие. В резултат на това той загубва потребността от духовни идеали и нужди, неговата едниствена цел е борбата за оцеляване: „Души затъпели,”. Остарелите булки и деца от една страна са знак за липсата на бъдеще, на изход. От друга любовта и децата са основен източник на радост в живота на хората. Необичайните за тях определения имат за цел да подчертаят, че няма място и време за щастие в душата на народа. Хлябът, като символ на оцеляването, е принизен до „Къс ръжено тесто”. Така се изказва идеята, че дори и живота на хората не е гарантиран в този свят на нещастие. Огнището – символ на дома и сплотеността на семейството – и инверсията „гърла изгладнели” са в подкрепа на тезата за физическото поддържане на живота като единствена ценност. Огънят от своя страна е символ на духовния живот на човека, но той не присъства в тази картина. За сметка на това смъртта и неволята са водещи в това пространство: „Тегло, запустенье!...” , „И болести, смърт тук боравят на воля...”. Апосиопезите допълнително засилват тяхното значение, като изразяват болката на автора от видяното – той остава без думи.
Друга покварена черта на човешкия живот е трудът. Той трябва да е креативен, да носи радост в битието на хората, но вместо това той е „тежък” и „вечен”, друг източник на страдание. Инверсийте „бедност вековна” и „гост постоянни” са смислово свързани. По отделно те са израз на вечността, а заедно акцентират върху тезата за безкрайността на нещастията в този свят. Парадоксален е образа на хомота – символ на робството, защото е използван в свободно време. Идеята за използването му е свъразна с новото тегло върху българския народ – бедността. Докато до Освобождението турското влияние е ограничавало хората да градят своите духовни ценности, след него нищетата ги потиска да равнището на физическото оцеляване: „човекът словесни паднал е до скота”.
В текста се наблюдава смяна на тематичното ядро. В него Вазов се обръща с покруса и огорчение към хората от властта, които, обгърнати в разкош, силно контрастират на вече описаната бедствена картина: Вий, дето в покой и в палати стоите, / към нас приближете - вий, славни, вий, сити! / Зърнете през нашто изгнило плетище / и може би вам ще настръхнат космите! / "Елате ни вижтe” /
Важно е да се отбележи, че поетът няма за цел да отправи остри критики към управляващите, а по-скоро „моли” за тяхното внимание, иска да проявят интерес към нищетата на народа.
Иван Вазов е поет, който е отворен за проблемите на обществото, той изпитва дълг към него. Творецът се стреми да стресне съвремениците си, да ги събуди чрез хипербулизирано представеното мрачно положение на народа. Вазов вярва, че ако те видят нерадостната съдба на съотечествениците си и проумеят че имат силата да я променят към по-добро, със сигурност ще го направят. Този стремеж е характерна черта за отговорната нагласа на поета.
