Светът през рентгенов поглед - Есе върху “Дамата с рентгеновите очи”, Светослав Минков

Рентгенът – това научно откритие на ХІХ век, и днес се използва в медицината. Въпреки технологичния напредък, лекарите разчитат на него, за да надникнат в човешкия организъм и да ни лекуват. Но за съжаление, когато става въпрос за човешката душа и отношенията в обществото, той е напълно неприложим. Уникалната способност като през рентген да виждат неуловимото за човешките очи, имат малцина – предимно творците. Такъв изключителен талант според мен е притежавал Светослав Минков, който сякаш е притежавал рентгенов поглед, описвайки своята съвременност. Зад чисто фантастичната образност в разказа “Дамата с рентгеновите очи” писателят показва съвсем реалистична картина на нравите и живота в тъй нареченото висше общество. В света на хайлайфа изобилието от цифри в чековите книжки не може да прикрие липсата на достойнства като разбиране, приятелство, любов. А интелектуалните възможности на високопоставените дами и господа не могат да бъдат изобразени по друг начин освен чрез средствата на сатирата и гратеската, в реални стойности те просто липсват. Празното ежеднение, паразитъзмът на сомообявилия се обществен елит са елегантно осмяни и пародирани в произведението. Мизансценът на художествената творба наистина наподобява свят на ужасите. След успешна операция при хирурга вълшебник Чезарио Галфоне, кривогледата, но иначе пребогата госпожица Тромпеева видимо се преобразява. Мадам Мими е превърната от чудесата на пластичната хирургия в красива и пленителна кандидатка за брак. Малък недостатък или може би ново достижение на научните открития са рентггеновите й очи. Но нека да погледнем света през рентгеновия поглед на героинята. Авторът ни потапя в ежедневието на хайлайфа, което до голяма степен спиред мен наподобява и нашата съвременност. То е сиво, безсмислено и скучно. Малцина от обществото са принудени макар и инцидентно да вършат нещо толкова презряно от тях – да работят. За по-голямата част безделието е основното им занимание. Празния си делник те запълват с още по-безсмислени занимания. Постоянно и изтощително задължение за членовете на висшето общество е грижата за тяхната красота. Авторът поставя един от най-тревожните въпроси – “човек-природа”. Той негодува срещу намесата в природното, срещу замяната му с изкуственото, което води до подчинено на модата “производство” на стандартни хора: “партида от дами с рентгенови очи”, “с парафинени гърди”, с инжектиран “серум от патешки мозък”. Колкото и парадоксално да звучи описанието, за съжаление и днес го откриваме в силиконовите красавици, които предприемчиви мениджъри ни показват по телевизията, по подиумите на ревюта и концерти, по кориците на лъскави списания. Получили своята лъскава опаковка в салоните за красота, членовете на хайлайфа запълват свободното си време в безбройни и безкрайни забави и “соарета”. Освен евтина показност и повърхностни флиртове такива събирания са лишени от всякаква полезна дейност. Осъзнавайки паразитизма на живота си, част от дамите на “бомонда” се мъчат да му придадат някаква хуманна същност. Но и в този случай писателят не пропуска да иронизира своите героини, използвайки градацията: “благотворителни чайове”, “благотворителни коктейли”, “благотворителни пазари”, “всякакъв вид благотворителна дейност, “благотворително кокетство”. Несъмнено авторът изобличава оная благотворителност, която не е израз на добродетелност и съчувствие, а се изявява като мода, показност и средство за убиване на скуката.Несъмнено този стремеж не е чужд и на някои членове на съвременното ни общество. Сякаш за да прикрият собствената си безсмислена разточителност, купувайки си маркови коли и модни дрешки, те показно демонстрират своята благотворителност по Коледа и Великден. На елитното общество са напълно чужди истинските човешки чувства. Определящи във взаимоотношенията между “аристократите” са егоизмът, злобата и лицемерието. Всички дами завиждат на Мими Троемпеева за блестящата й нова външност, с която привлича поредица ухажори, но умело я прикриват зад “сестринска” целувка. Силно ме впечатли безпощадната критика на уродливата, гротескно деформирана в средите на богатите представа за любовта. Най-чистото чувство е трансформирано в поредната търговска сделка. Любовното увлечение между мадам Тромпеева и нейния избраник Жан на пръв поглед е образцов пример за интимна идилия. Съдбоносното признание напомня тогавашните любовни филми. Но романтиката и нежността бързо изчезват в следващата сцена на разказа. Жан бързо излиза от ролята на безумно влюбен младеж и безпардонно се пазари с бъдещия си тъст за очаквана зестра. Категорично поставеното условие “един милион в аванс и два след сватбата” разкрива основното правило, валидно за хайлафното общество – всичко в техния свят се измерва с пари. Жизненият идеал на пребогатата “парфюмирана” класа е свързан с разгулния начин на съществуване. Успехът в живота се определя от баснословното състояние, което трябва да бъде увеличавано независимо от средствата. Пътят за постигане на целта може да бъде женитба за милионер, обвързване на брака със зестра или тъмни сделки. И съвсем естествено сновното забавление за дамите от хайлайфа е да харчат, да удовлетворяват всеки свой каприз и да си осигурят успех в обществото. Обсебени от парите и вещите, те се затварят в тесния свят на материалните придобивки като хермелинови палта и множество тоалети. Сеутата и алчнастта ги изолира от реалния живот. Заветната мечта, пътят към успеха са сполучливо обобщени в интимния изблик на мис Мими: “Дано се омъжа само по-скоро”. Описвайки своите съвременници преди 170 години, авторът сякаш е наблюдавал нашата действителност, в която единственият кумир е богатството.Все по-често младите момичета говорят не за нравствените качества на своя избраник, а за банковата му сметка. Твърде забавен, но и тъжен ми се струва фактът, че уственият потенциал на богаташите рязко контрастира на претенциите им за елитно съсловие. Единтвеното четиво, с което може да се справи ограниченият им мозъчен капацитет, са илюстрованите списания. Типични за аристокретичните забави са разговорите за ефекта на различните парфюми, необходимостта от чистене на зъбите с клечка или преимуществата на новите автомобилни модели. На този фон, така характерен за соаретата, Жан наистина изглежда много начетен. Способността да разказва вицове и познаването на някои песни “на простолюдието” му отреждат сред хайлафното общество място на интелигентен човек. За съжаление подобни хора не са рядкост и днес. С празноглави, дебеловрати жановци се сблъскваме ежедневно и най-жалкото в случая е ,че имат претенции да управляват живота ни. След веригата от абсурдни ситуации съвсем логично идва вълнуващото “откритие” на Мими Тромпеева. С помощта на рентгеновите си очи тя съзира известната истина. Претенциозният елит се състои от хора с отлично телосложение и стройни скелети, ала с празни черепни кутии тоест без капка мозък. Авторът оставя героинята да саморазобличи себе си и хората от своето съсловие: “Уж мислите на човека идват от неговия мозък. Кой знае, може би хората от висшето общество разсъждават с други части на тялото си...” Основно виждане за художественото въздействие на сатирата върху творческия тип читатели на Светослав Минков е: “От пепелта на отрицателния герой, изгорял в пламъка на сатирата, умният човек сам ще си създаде положителен герой”. Прочитайки разказа “Дамата с рентгеновите очи”, аз се запитах доколко прав е бил авторът, след като и след 170 години българското общество не е успяло да се освободи от човешката глупост, егоизма и суетата. Но разсъждавайки върху проблемите, съм убедена, че без творци като него светът би бил обречен, защото са ни нужни положителните послания, за да се преборим със злото и универсалните човешки ценности да бъдат съхранени.