Любовта – лудост ли е или не

Любовта съществува и за всеки от нас е нещо различно. За всеки човек идва времето, когато го връхлита и вярвам, че в такъв момент никой не си задава точно този въпрос.

Истината е, че докато не се сблъскаме с нея не можем да говорим със сигурност дали е лудост или не е. Както е казал народа:

"Истинската Любов е като вярата в призраци -

всички говорят за тях,но малцина са ги виждали!"

Когато говорим за нея трябва задължително да кажем, че тя не е нещо, което можем да предвидим. Може да ни връхлети по всяко време, на всяко място! В един ужасен момент тя вече се е настанила трайно в съзнанието ни и е преобърнала живота ни с краката нагоре. Хващаш се, че се усмихваш без причина, разсеян си, вършиш любимите си занимания и дори не помниш, че си ги вършил, забравяш си нещата и не помниш къде...

В един момент се превръщаш в роб на усмивката на едно момиче и тази усмивка е всичко за теб. Преследва те в съня ти, появява се когато гледаш футболен мач на любимия си отбор, изпускаш си пицата, защото тя ти се е усмихнала на опашката пред лавката за закуски... И във всеки един момент зависиш от нея!

Нямаш друг избор освен да свикнеш с това нетипично положение, или в краен случай можеш просто да чакаш да ти мине. И като всяко нещо тя ще премине, но ще те накара да играеш по нейните правила!!! Любовта е игра на нерви и разминаване, на интереси и чувства. Игра, в която болката от несподеленото ще те преследва неотлъчно и ще те кара да си мислиш, че не можеш повече и дори на моменти се чувстваш сякаш те убива малко по малко! Това са правилата - в любовта винаги си плащаш, за всеки радостен момент ще трябва да приготвиш в кеш много сълзи, въздишки и безсънни нощи пред компютъра – гледайки фейсбука през няколко секунди чудейки се: „Защо не харесва песента, която публикувах преди малко, та нали приятелката й каза, че й е любимата?!?“

И след като веднъж вече тя – момичето с прекрасната усмивка, е спряла без причина да ти се усмихва, ще решиш да забравиш. Да ама не, положението е също като в приказките – разстоянието и времето сякаш спират. Нито времето лекува, защото е спряло, нито разстоянието убива чувствата, защото няма разстояние. Други неща ги убиват - лъжите, ревността, понякога и истините, но като всеки покойник никога не биха могли да бъдат забравени напълно. Ти знаеш, че ще продължиш да я виждаш в коридора, в училищния двор и тогава идва въпроса: „А дали не може да сме само приятели?“ Дали ще можеш да понесеш да си до нея, когато тя се усмихва на другите момчета и дори реши да ходи с тях?

Но това е само лесната част. Ами ако тя реши, че може да бъдете заедно поне за малко. Дали си просто утеха за нея, след преживяната любовна трагедия или за нея си все пак същество от другия пол, не само приятел?  Дали когато тази лудост бъде осъществена и всичко свърши нещата могат да бъдат както преди? И не са ли точно тези моменти такива, в които смяташ, че всичко си идва на мястото, за да разбереш утре, че нищо не е на мястото си?

А това е само един от хилядите варианти, в които любовта може да се прояви! Как нещо, което е толкова хаотично и не притежава грам логика би могло да се нарече друго освен лудост.

Да любовта е лудост в пълният смисъл на думата и все пак си заслужава да я изживееш само заради миговете щастие, в които си забравил себе си. Лудост, но нали всички знаем девиза на нашето време – Нормалните не оцеляват!

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.