Дон Кихот и Санчо Панса - ярки ренесансови герои

Романът "Знаменитият идалго Дон Кихот де Ламанча" е произведението, на което ренесансовият писател Мигел де Сервантес Сааведра дължи популярността си. Оригинално замислен като пародия на рицарските романи, "Дон Кихот" надскача първоначалния авторов замисъл, изграждайки с богата образност картина на испанската действителност, изпълнена със смисъл поради дълбочината на персонажната система и хуманистичните възгледи на героите, която не губи яркостта си и до днес.

В представите на читателя образите на странстващия рицар Дон Кихот и неговия верен оръженосец се запазват неразривно свързани. Като представители на различни социални прослойки с различни първоначални възгледи, тяхната мотивация да поемат на поход не съвпада. Впоследствие героите се развиват, претърпяват промяна, дължаща се на общуването им един с друг и със света на ренесансова Испания. Въпреки това, всеки запазва идентичността си с присъщите й особеностти, качества и недостатъци. Докато Дон Кихот е мъдрец, носител на високи ценности и идеали, но съществуващи в и чрез нестабилната персона на умствено болен човек, Санчо Панса е въплъщение на практицизма и въобще на личността, чиято основна цел е физическото оцеляване – единствено досегът с възгледите и достойните за уважение нравствени стожери на Рицаря на печалния образ успява да породи у него с течение на времето светлината на идеала.

Дон Кихот е името, с което се представя Алонсо Кехана – идалго от обедняващата испанска аристокрация, по време на умопомрачението си, когато смята себе си за част от отдавна изчезналото странстващо рицарство. Това се дължи на прекомерното му вглъбяване в романите, разказващи за славните приключения на рицарите в името на правдата, справедливостта и доброто. В представите на идалгото реалността се заменя от несъществуващия идеален свят, изобразен в книгите от богатата му библиотека жестоко и несправедливо съсипана от две личностти, престъпни в своето невежество, които изгарят богатата колекция романи на Дон Кихот – изгорената книга е нещо страшно, нечовешко, непрочетената – още повече. Алонсо Кехана не може да бъде обвинен в липса на досег с литературата. Разочарован от действителността, той се оттегля в света на изкуството, убеден в хуманността на идеалите си, решава да промени света, но не съумява да избере адекватните средства за постигане на идеалите си. Героят твърде много се е отдалечил от истинските измерения на битието, за да достигне съответния по- справедлив, по- добър живот. Той заменя една реалност с друга и така обирча себе си и възгледите си на сблъсък в стена от неразбиране, отпращаща го в пространство на самота, където осъществяването на високите му морални копнежи е невъзможно.

Единственият човек, готов да последва Дон Кихот в неговия свят, се оказва съселянинът му Санчо Панса. Причините, подтикващи двамата герои към действие, са коренно различни. Дон Кихот предприема походите си в стремежа да защитава доброто и да бъде негов творец, да застава на страната на правдата, отразена в личностите и съдбите на когото и да било – без разлика в произхода, пола и способностите – така, както Ренесансът представя човека. От друга страна, Санчо тръгва след Дон Кихот поради възможността за материална облага. По пътя към губернаторското място на остров, обещан му от странстващия рицар, не забравя меха с вино и се грижи за пълнотата на дисагите си, както и за тяхното опразване. Докато Дон Кихот се отдава на пости и бдение, в което с по- голяма яснота е способен да съзира лелеяните си идеали, Санчо запазва непробудността на съня си.

С развитието на действието обаче, ставайки свидетел на подвизите на Рицаря на печалния образ, Санчо Панса претърпява духовна еволюция, неговата ценностна система се преразпределя, преизгражда се. Въпреки че изходът от начинанията на Дон Кихот в повечето случаи е неблагоприятен и увенчан с тояги по гърбовете им, двамата герои остават постоянни в стремежа си да бъде постигнато по- добро, по- справедливо съществуване.

Епизодът с освобождаването на каторжниците е емблематичен по отношение на разбиранията за свобода и справедливост на Дон Кихот – това е и един от многото примери, на които е свидетел Санчо. Рицарят се интересува от престъпленията и имотивите на каторжниците, той разпитва всеки от тях за извършеното престъпно деяние. Изводът, който следва от разказите им, е, че стореното от тях престъпване на закона не съответства на наложеното наказание. Единственото възможно действие за Дон Кихот в така обусловилата се ситуация е да им възвърне свободата – и той го предприема без колебание. Дори когато му бива отвърнато с неоспоримо зло, рицарят го приема стоически с увереността си, че отново би извършил своето добро дело, и мъдростта от отдавна вече осъзнатото – „… да правиш добро на простаци, Санчо, е като да наливаш вода в морето” – думи отправени към неговия последовател. Постъпката му не променя тези, към които е насочена, променя единствено него. На този висок жест очевидец е Санчо Панса.

Когато Санчо Панса получава губернаторството на осторов, съветите, които му дава Дон Кихот, са изпълнени с дълбоката хуманност на ренесансовия герой, неговата вяра в човека и способностите му, придружени от непоклатимото разбиране, че доброто във всичките му проявления трябва да се отстоява, а справедливостта – да се търси и осъществява. Съветите на рицаря съдържат неоспорима мъдрост, а обогатени с личния му пример, добиват още по- значителна тежест. По време на осемднвеното си управление Санчо Панса следва достойно заветите на рицарството, като допълва действията си с присъщата си хитрост, новопридобита мъдрост и опит от познанството си с реалния свят такъв, какъвто е, а не какъвто би желал да бъде. Докоснал се до аспектите на управниците, Санчо избира да се завърне като служител на Дон Кихот.

Съпоставката между рицаря и неговия оръженосец може да бъде осъществена и на базата на речта на двамата герои, връзката между която е реализирана от авторовото повествование. Дон Кихот често запазва мълчание, но когато говори, излага принципите и позициите си пространно, образно и високопарно – въпреки това речта му е ясна и разбираема за читателя. Дон Кихот е мъдър и начетен човек, способен да разисква и да дава адекватни мнения по немалко теми и проблеми. Чудатостта му се проявява единствено, когато се засяга въпрос относно рицарството. За разлика от идалгото, Санчо няма обстойните познания на Дон Кихот, нито неговия богат речник. Той се изразява на обичайния народен език. Често речта му е преизпълнена с пословици и поговорки, изказани без конкретен повод, несъвпадащи с дадената ситуация или разисквания въпрос, но въпреки това – носители на народната мъдрост.

Стремежите на дон Кихот са благородни, но несъстоятелни в условията, създадени от заобикалящото го общество. Чрез външния вид на героя авторът пародира безвъзвратно остарелите и неприложими методи за постигане на ред и благоденствие от времето на рицарството. Въпреки това, ценностите, чиито носител е Дон Кихот, са валидни за всички времена и общества и достойна за уважение, но неразбрани и неосмислени от съвременниците на автора, така че на Сервантес му се налага да ги въплъти в образа на душевно болрен човек. Лудостта на Дон Кихот е неговото спасение от свят, който няма какво да му предложи, и неговата сила за запазване на постоянството и упоритостта в борбата му срещу злото, несправедливото, аморалното. Преминавайки през редица подвизи заедно, Санчо оказва влияние на господаря си. В края на романа, лишен от лудостта си и осъзнал несъответствието между идейния и материалния свят, отърсил се от образа на дон кихот, Алонсо кехана умира. В носител на донкихотовските идеи и стремления се е превърнал Санчо Панса. Оказва се, че неговият образ е по- устойчивият, този, който ще съхрани идеалите на дон кихот и ще съблюдава отстояването им в реалния, а не в имагинерен свят, със съответните средства, без да достига до крайностти, граничещи с лудостта

От написването си до наши дни романът „Дон Кихот” на Мигел де Сервантес запазва мястото си сред най- четените книги из целия свят. Неговите герои не престават да вълнуват с отдадеността си на идеала, с решимостта си да го следват и с психологическата си проникновеност. Нима могат да загубят силата си верността на Санчо, храбростта на Дон Кихот, идеите на Ренесанса? Неразделната двойка рицар и оръженосец продължава странстването си и в нашето съвремие.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.