Eдна невъзможна любов в повестта "Крадецът на праскови"

Увод: Една от най-хубавите повести на Емилиян Станев е "Крадецът на праскови". Тя е истински шедьовър на българската литература. В тази невероятна творба автора разказва за една възвишена и свята, но невъзможна любов, която преобръща живота на героите.

Теза: Действието в повестта се развива по време на Първата световна война. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Но точно тогава се ражда любовта между красивата българка Елисавета и сръбския пленник Иво Обетенович. Тази любов е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал. Любовта между Елисавета и Иво е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Лиза и от времето, в което живеят - време на закостенели морални традиции.

Микро теза 1:

Началото на повестта „Крадецът на праскови” очертава мястото на действието. Това е време на война, на мъки,бедност, глад и болести, а мястото е град Търново. Читателят разбира, че едно от най-ужасните неща в живота на човека е войната. Обстановката е угнетяваща и неприятна. Дните се повтарят монотонно: „бащи, които гинеха на фронта”, „жени, изсушени от недояждане и плач”. Войната носи смърт и разруха. Върлуващия коремен тиф вцепенява града „под бледосиньото прашно небе” и той замира. Нарушен е естествения ритъм на човешкия живот – хората престават да се ръкуват и мислят единствено за физическото си оцеляване. Погребалният звън на петте черкви зловещо разсича маранята и сякаш оповестява началото на апокалипсиса. Гладът и мизерията отнемат човешкият облик на плениците и карат „тия полуживи хора”, „прилични на полудели от глад маймуни” да пълзят на четири крака, да се бият за гроздето, което Елисавета им дава. На фона на това опустошителното време на омраза и отчаяние, епидемия и смърт се ражда любовта между Лиза и Иво Обретенович.

Микро теза 2:

Героинята на Емилиян Станев е „красива жена, преминала първата си младост”, която излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващо лято”. Очите й „дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга” подсказват духовната драма на жената. Белязан от войната, животът на Елисавета е нещастен не единствено, защото положението на всичко около нея е печално. Сприхавият и застаряващ полковник е причина за това героинята да помни „само няколко хубави дни” от брака си. Съпругът е онзи, който ограбва младостта на Елисавета, който не й позволява да се почувства свободна. Героинята в повестта приема със смирение живота си, като наказание за тази „глупава сеутност, която не й е позволила да се омъжи за друг човек”, освен за „застарелия капитен, петнадесет години по-възрастен от нея”. За обич и топлота копнее Лиза в дома на полковника, където тези чувства реално не съществуват. Животът на двамата съпрузи е монотонен и скучен. Те просто съжителстват. Радостта и щастието са им чужди.

Животът на Елисавета преминава в четене на книги, редене на карти и безкрайни самотни часове, прекарани на „трема”, до момента в който случайно среща сръбския военнопленник Иво, който от глад инстинктивно влиза в двора й и открадва праскови. Радост и удивление, страх и щастие се редуват в душата на Елисавета. Тя е объркана. Изпитва физическо влечение към този „хубав мъж”. Лиза започва да копнее да го види отново: „Минете пак по същото време - не по-късно и не по-рано. 8 същия час, когато съм сама… “. След тази съдбовна среща Елисавета прави своя избор да се отдаде на любовта, съзнавайки че това е едно голямо изпитание. Оказва се, че сърцето е по-силно от разума.

Любовта дава сила на Елисавета и тя загърбва всички християнски и морални норми и се отдава на обичта си. Благодарение на това велико чувство главната героиня, макар и трудно, скъсва с миналото си. Отначало Лиза се чувства виновна затова, че макар и да не обича съпруга си тя му изменя. В душата й се появява раздвоеност, като че ли в нея живеят две същества: от една страна „примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъта”, а от друга – „непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желание да живее свободно и щастливо”. Любовта коренно променя Елисавета. От спокойната и примирена жена вече няма и следа. Тя вече не държи главата си наведена, не върви така отегчено, а се гледа в огледалото със суетността на влюбена жена. Нейната промяна се дължи на освободеността на душата й, защото „човек се подмладява, когато душата му е свободна”. Елисавета толкова много обича сръбския военнопленник, че за нея няма връщане назад. Любовта между двамата е силна, дълбока и всепоглъщаща. Иво знае, че отивайки в лозето на полковника, всеки път рискува живота си. Но любовта му е по-силна от предпазливостта. Затова и той става жертва на убийство.

Разбирайки за смъртта на любимия си, героинята на Емилиян Станев осъзнава, че вече няма за какво да живее. Тогава тя избира единствения изход – да сложи край на живота си. Лиза предпочита да избере смъртта пред живота без любимия човек.

Краят на повестта не изненадва читателя. Любовта на Иво и Елисавета е обречена. Дори заглавието на произведението създава асоциации с библейската идея за забранения плод. „Забранен плод” се оказва и Елисавета за сръбския военнопленник.

Заключение:

Повестта “Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната. В нея обичта между хората застава над войната, болката и отчуждението. Независимо от трагичния финал на творбата, любовта между двамата е жива.Заради нея Елисавета разцъфтява. Заради любовта сръбският пленника се връща, за да се сбогува със своята любима Лиза и намира смъртта си. За да защити любовта си тя се самоубива. Тази любов е невъзможна, но свята, защото само истинската любов може да надмогне дори смъртта. В крайна сметка любовта побеждава.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.