Какви чувства и мисли вълнуват Иван Вазов в лирическия увод на одата "Опълченците на Шипка"
Епохално по своето значение събитие вдъхновява Иван Вазов за създаването на одата "Опълченците на Шипка" – решаващия за изхода на освободителната война бой за зашита на старопланинския проход.
Историческият връх Шипка е превърнат във внушителен художествен образ – символ на борбата, свободата и България. От мрака и величието на миналото, през настоящето към бъдните поколения – образът на върха покорява с величието на подвига, свързан с нея.
Чувствата, които вълнуват Иван Вазов в лирическия увод на одата са противоречиви – възмущение, гняв, болка от несправедливите и недостойни обвинения, възторг, преклонение и възхищение от безпримерния подвиг на българските опълченци. Одата впечатлява с богатата образност, постигнатата чрез изразни средства – характерни за Вазовия поетически изказ.
Лирическото встъпление е осъществено от поета оригинално, посредством теза – антитеза, като тезата заема 12, а антитезата 16 стиха. Стиховете в него са обединени от основното противопоставяне "срам-гордост".
Авторовите чувства на срам, обида, огорчение, преминават през скрития протест и гняв, за да достигнат до истинската възхвала и преклонение при спомена за легендарния връх.
В лирическия увод поетът влиза в спор с всички хулители и клеветници, които подържат оскърбяващата националното ни достойнство теза, че българите са получили свободата си даром: "нека таз свобода да ни бъде дар!" Още в лирическия увод на одата се разгръща един гигантски сблъсък между "спомен люти от дни на позор" и "едно име, що вечно живее". 28-те стиха, изграждащи увода, са изпяти от поета на един дъх. Няма исторически документи и свидетелства, които представят в такава мрачна картина историята на българите. Вазов съзнателно се стреми към пълно, крайно, безапелационно отрицание от позицията на охулителите на българското. Приема условно позорните твърдения, които свързват робството със срама и позора. От дългите векове на покорство, безлично смирение и безропотно послушание.
Нека носим и още срама по челото,
синила от бича, следи от теглото.
И постига художествената си задача – чрез позицията на хулителите, той поставя в съзнанието на читателя начало на вълнение, на смесени чувства, които се раждат от една внушителна образност.
Осемкратната употреба на анафората "Нека" подобно на заклинание сякаш насочва вниманието на съвременниците и поколенията към низкото, недостойното, небългарското. Обвиненията прозвучават драматично и страшно. Анафората "Нека" в съчетание с изразите "срама по челото", "синела от бита", все още дава някакво основание за робски хомот. Но при "спомен люти" сравнението "да висне как облак", призоваването на цялата вселена в лицето на "историята, века" все повече отнемат правото на българина - за самочувствие "Нека е трагично името ни, нека" насочва без пощада към исторически факти и имена, пряко свързани с мрака, с историята и душевността на българина. Те пораждат отрицанието на световната общественост към поробените. Няма по-голямо обвинение от отправеното чрез стиха: "Нека таз свобода да ни бъде дар." Този стих от увода на одата достига крайната степен на унищожителната за националното ни самочувствие низходяща градация.
Събитията и вековете на срам и унижение от нашата история, поетът представя чрез символи: "бич, окови, хомот". Две имена: Беласица стара и новий Батак – най-трагичните в многолетната ни история огласят текстовото пространство на лирическия увод.
Иван Вазов гордо и с достойнство отхвърля обвиненията, доказва тяхната несъстоятелност и несправедливост. И като птица-феникс от тази оригинална Вазовски представа в контрастна форма прозвучава последното ударно: "Нека" в непосредствено съчетание с противоположния съюз "НО!" в следващото изречение. Лирическото начало взема своеобразен връх. Допринася за изграждането на образа на онова нещо – ново, славно, известно на всички ни, но основателно неназовано все още. Няма българин, в чийто съзнание да не се раждат гордостта и вълнението от назоваването на само характеристика на подвига, извършен на Шипка. Чрез използването на контраста като композиционен похват противопоставянето на позорните страници в националната ни история и величието на подвига на Шипка, Вазов ни убеждава, че българската доблест и чест не е унищожена, че е съхранен величавия, народностен дух, че драмата на един народ е родила новия бунт, неговата съпротива, подвига му.
Присъствието на легендарния връх Шипка – символ на величието и безсмъртието на българския национален дух в родната ни история, излива позорния спомен за унизителното робство, защото няма по-достойна свобода от онази, спечелена със скъпи и свидни жертви.
Особено внушително е сравнението на българската Шипка с Термопилите – едно име "ново, голямо, антично, като Термопили славно, безгранично". Родолюбецът Вазов ни убеждава, че героичните събития в световната история си приличат, че славни битки е имало винаги, че нашия национален подвиг на връх Шипка е важен момент от борческата история на човека. Легендарният връх – символ на величието и безсмъртието на българския национален дух излива позорния спомен за унизителното робство “и на клетвата строшават зъба”.
Легендарният връх Шипка е онази духовна висота, на която българинът извисява своя морален ръст и доказва на света, че и след 500 години робство, един човек може да съхрани своята неизкоренима жилавост и своята жажда за свобода.
Лирическият увод ни подготвя да разберем и осмислим героизма на шепата опълченци, утвърдили завинаги националната ни памет, името на един връх, станал "на безсмъртен подвиг паметник огромен".
