Дон Кихот - смешен и възвишен, безумен и мъдър

Сложен и многопосочен като съдържание и тълкуване е образът на Дон Кихот от знаменития роман на Сервантес. Дон Кихот е роден в миналото, живее в настоящето и се гордее с бъдещето, носи частица от културната памет на човечеството: стремежът към свобода, гордо достойнство, несломим дух за постигане на идеала във време на атрофираща се нравствена ценностна система. Образът далеч надхвърля пародийния замисъл и се превръща в носител на вечното противоречие между възвишени идеали и грозната действителност. В естетически план това придава трагикомични измерения на образа, който е реалистичен като изграждане. Дон Кихот се превръща в олицетворение на идеала. Негова нравствена максима е "да правиш всекиму добро и никому зло". В това е хуманистичният ефект на образа, надраснал стократно пародийния замисъл, благодарение на великата художествена дарба на Сервантес, като потвърждение на думите на Хайнрих Хайне, че "перото на гения е по-велико от самия гений". Дон Кихот е въплъщение на идеите за справедлив човешки живот, за борба в името на свободата - "най-висшето човешко благо". Сервантесовият герой покорява с блогородството на духа си, със самопознанието за собственото си безсмъртие,защото висшата цел на неговия живот е да върши добро ("Празна работа и загубено време ли е да се скиташ из света, за да търсиш не благата, а стръмните, по които добрите се изкачват на престола на безмъртието?"). Тези дълбоко хуманистични и безсмъртни истини, които са условие за развитието на човечеството към по-добър и справедлив човешки живот , са прозренията на мъдростта в безумието. Безумието превръща обикновения идалго в личност, бунтар, герой. Той става необходим на света и хората. Mетаморфозата Алонсо Кихана - Дон Кихот отвежда към отношението на здравия разум и лудостта. Алонсо Кихана е добър, честен по пророда, но води безцелен живот. Жаждата към героични дела и романтика го тласка към света на рицарството. Четенето на рицарски романи отговаря на неговата светла представа за света. Четенето на рицарски романи е само поводът за лудостта, която е така необходима, за да се съхрани истинското духовно здраве на Дон Кихот, както и най-типичната му проява - волята за висока дейност. Лудостта на Дон Кихот е своеобразна реакция на високонравствената личност към действителността. Съзнанието за собствената лудост, но и прозрението за "омразния век"; мечтата за "златните векове" и справедливо устроен свят, придават възвишени измерения на образа. Смешният образ на героя е роден от миналото, а трагичният е създаден от вяра в бъдещето и своя чист, и хуманен свят. Речта при козарите, освобождаването на каторжниците - това са доказателства за трагикомичните измерения на образа, който буди смях и състрадание като естетическа реакция у читателя. Дон Кихот е човек на големите идеали, макар и несъобразени с действителността; човек който гледа във висините и затова се разминава с действителността. Дон Кихот иска да бъде герой, но неговото време почита не героизма, а ескудосите. Идеалите са погребани, господства грубият интерес. Мрачна и печална е действителността. В безумието си Сервантесовият герой се домогва до същността на "пошлото време". Дон Кихот е страдащ безумец: "Боли ме сърцето, че се посветих на рицарството в това подло време". Това е разумът на безумния, който достига до мисълтаза безнравствието и липсата на духовност в действителността. Под благородното влияние на Дон Кихот помъдрява и Санчо Панса, покорен от висшата духовност на своя "господар". Етичното въздействие на Дон Кихот променя Санчо Панса за света, помага му да опознае себе си, заразява с философията на доброто в името на ближния. Безсмъртната част от духа на безумния мъдрец зъживява у Санчо Панса, за да има вечен животтова се състои сложната диалектика на образа и тяхното философско осмисляне. "Идеалът намира място в живота и равновесието се възтановавя", както твърди Исак Паси. Съхранена остава добротата и човечността, стремежът към мъдрост. Това е доказателство, за идеала буди недоумение. А Донкихотовци се раждат и действат във време на погубена нравственост. Конфликтът с неприемащата ги действителност конфликт на прогреса с ретроградността, на доброто и злото, на истината и лъжата.