Аз - събеседникът на Рамадан (есе)

Силни и мъжествени са Хайтовите герои от сборника "Диви разкази". Родени в Родопа, израстнали в нейната прегръдка те стъпват гордо по земята. Сякаш дивата и величествена красота на планината се е вселила в тях и ги е научила да живеят достойно и честно.

Трогателна е изповедта на Рамадан, героят от разказа "Дервишово семе". Аз неговият събеседник, я слушам и си мисля, колко силен трябва да е човек, за да изживее един живот, изпълнен с любов и омраза едновременно. Две изпепеляващи чувства, които изгарят душата на героя. Жестока схватка, в която надделява любовта. Силвина, като буен пламък изгаря сърцето на Рамадан. Героят сякаш умира, когато му я отнемат. Чувства сърцето си опустяло, изпепелено и мъртво.

Трудно ми е да разбера как с тази мъка Рамадан намира сили да изпълни дълга си към рода - "Внуче да остави". Рамадан е добър внук. Той постъпва така, както искат от него и дядо му си отива спокоен, че дервишовият род е жив.

Мъча се да си представя какъв е бил животът на този планинец, когато и денем и нощем, или под халището, Рамадан се разправя с омразния Руфат. В представите си той хиляди пъти убива Руфат, бавно и жестоко.

Но както казва един друг Хайтов герой "едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш". Тя любовта го спира да извърши намисленото. Очите на Силвина не му позволяват да разчисти сметките си с Руфат. Нещо повече, когато Руфат ляга болен и става неподвижен, Рамадан е този, който се грижи за него, воден от любовта към Силвина.

Хайтовият герой е на кръстопът и аз не мога да му кажа кой път да хване. Не мога и да го съдя. Просто му се възхищавам. Възхищавам се на силата му и най-вече на умението мъката да превърне в радост.

Искам да му кажа да не спира, защото понякога само блясъкът на очите те кара да бъдеш щастлив.

Ето какво искам да кажа на Рамадан, щастлив е този, който може истински да обича.