Трагизмът на ренесансовата личност

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал, на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо „криза на хуманизма”, характеризиращ се с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.

Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир „Хамлет”. Трагизмът на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.

Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо - новия крал Клавдий. Този факт обърква принца, разочарова го, но неговият поглед прониква още по-дълбоко в живота на Елсинорския двор. След срещата и разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия крал.

За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие, III сцена. „Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен! Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!”

Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е „квинтесенция на праха”, че "друг такъв” едва ли вече ще срещне в живота си.

Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор - свят на лицемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.

Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е „от любов жесток”. С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я подтикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.

Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полоний чрез иронията и сарказма си към неговото хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира... Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият, с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините, които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца, кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с тази на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия, възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.

Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин Шекспир като че ли „спасява” своята героиня от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано, а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението.

Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност, независимо от условията, в които е попаднал. Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият „Да бъдеш или не... ”, в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за висшата ценност, каквато е живота.

По време на сценичното действие много от героите намират своя край. В последните сцени на V действие театралната сцена е осеяна с трупове - Лаерт, Клавдий, Гертруда, самия Хамлет. Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет - потопен в скръб, облечен винаги в черно, чийто светъл ренесансов свят е жестоко разбит при трагичния си конфликт с гнилия свят на средновековна Дания. 

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.