Езикът на жестовете в разказа "По жицата"
Езикът на жестовете в разказа "По жицата" е невероятно изразителен и разнообразен, неговото семантично богатство и психологическа дълбочина, сякаш компенсират формалния характер на обикновения говор, недостатъка от ефектни риторически похвати. Всеки един от четиримата участници в събитието поразява със силата на своето присъствие, с огромната енергия, която се излъчва от ефекта на замълчаването и с пестеливия знак на недоизреченото.
Червеният елек на Гунчо е детайл, който го обозначава социално и пространствено, като селянин Демормана. По него го "разпознава" Моканина, за да фиксира "другостта" му, страннишката му съдба на пътник към неизвестното. Ефектът към приобщаването на овчаря към мъката на непознатия е същият. Каруцата, спряла на пътя, говори сама по себе си за това чудновато пътуване към бленувания остров на надеждата, към миражната бяла лястовица. Реалността стеснява периметъра си и на нейно място идва илюзията.
Убедително говорят и очите на Торлака (Гунчо). Погледът му е разсеян, страдание и грижа се четат в него. Той гледа, без да вижда- един психологически парадокс, в който е съсредоточено драматичното противоречие между привидно близките значения на синонимите. Глаголът "виждам" присъства с особена честота в разказа.
По особен начин е видяна трагедията на родителите. Бащата е небрежен към външния си вид, изцяло вдаден в болката си. По брадата му, небръсната отдавна, всеки бял косъм е белег на една грижа. Майката е жълта и сломена от тегло жена. Ръченикът (кърпата) сам по себе си говори за душевното и състояние, черният и чумбер е ясен знак на скръбта. Контрастът между черното и бялото недвусмислено напомня драматичният контраст между живота и смъртта, между болката и надеждата. Сред хилядите черни лястовици по жицата, напразно погледът търси да открие жадуваната бяла. Жълтият цвят на болката хармонично се допълва от жълтия цвят на есента и от мотива за сбогуването.
Езикът на жестовете е още по-ефектен, когато героите говорят или когато мълчат. Гунчо непрекъснато смесва глаголните времена и наклоненията, тревожен и объркан. Той постоянно тегли ту мустаците си, ту брадата си. Мoканинът говори високо, сякаш да заглуши собственото си съмнение. Майката само мълчи. Но в нейното мълчание и в ясния знак на разплакването е съсредоточена болка, която едно сърце трудно може да понесе.
Изразителните жестове на героите сполучливо се вписват в символната знаковост на обстановката, в знаците на природата и в знаците на традиционните вярвания. Равнината обозначава безкрайната повторяемост на човешкия живот и на човешките драми, а пътят- безкрайното пътуване на душата към надеждата и към илюзията за щастие. Жътвата символизира приобщаването към другите, градивното начало към живота. А внезапно изпълзялата изпод "кръстеца" змия- капаните, които крие той. Есенният пейзаж създава алюзията (намек за нещо, връзка в съзнанието, представа) за тъга и меланхолия. Есента е сезонът на тъгата. Още древните народи вярват, че природата умира през зимата, ражда се през пролетта, достига зрялата си възраст през лятото и остарява през есента. В този дух, жицата е увиснала и натежала "като броеница". В този дух лицето на Нонка е бледо като восък, снагата и е "стопена" от болестта – две метафори за човешкия живот, който се топи като свещ. Копнежът по бялата лястовица е копнеж по доброто, той разкрива стремежът на душата към високото пространство на спасението. Болката идва отдолу, от змията, която се подвизава в царството на мрака. Лястовицата и змията символизират доброто и злото, живота и смъртта, отчаянието и надеждата, духовното и телесното. В очите на Нонка, още светли, млади и усмихнати, е заложена съпротивата на духа, на младия дух на момичето срещу болестта на тялото и обречеността в земното битие на хората.
Всеки детайл от разказа "По жицата" е натоварен с особено значение, във всеки жест на героите се крие невероятен психологически подтекст. Творбата разчита знаците на болката, на огромната човешка мъка по света, а Йовковите герои доказват, че умеят да четат знаците.
