Децата - еднакви и различни (есе)

Сънувах чуден сън …. за децата, които „ по цвят не си приличат, ни по дрешките дори” и както продължава тази прекрасна детска песен “но смеха щастлив обичат и задружните игри”. И той …се сбъдна. Чувствам се щастлива и доволна, че станах част от една вълшебна приказка. Приказка, в която всички ние забравиха за своите различия. Научихме се да се вглеждаме в очите, а не в облеклото. Да ценим човека до нас по постъпките, а не по думите му. Доказахме, че можем, когато ни вярват и ни подкрепят. Че навред ще струи светлина от нашите очи и сърца, от мечтите и дела ни, когато успяваме.

Успяхме заедно. Защо станахме по толерантни един към друг? Как се научихме да се подкрепяме и зачитаме? Кое ни провокира? Как се борихме с парадокса на нашето време да имаме широки магистрали, но тесни възгледи? Отговора на тези и още много други въпроси ще откриете сами. Защото преживяното говори вместо нас и за самите нас.

Училището е място, в което се срещат интересите на различни деца и те трябва да бъдат възприемани с разбиране, уважение и внимание. Затова всеки един от нас има нужда от знания и умения, необходими да се чувстваме комфортно в различните социални групи и ситуации. Така отвори врати нашият клуб – клуб “Отвори сърцето си”. Изградихме го заедно, построихме къща, в която всяко различие е уважавано и намира своето място. Началото беше трудно. Децата бяха различни - по пол, религия и интереси. Различни по социална и етническа принадлежност. По марката на дрехите и представете си, даже по марката на мобилните си телефони. Често се питах кое ще ги обедини? Отговорът се оказа много прост - да бъдат заедно в различията и единни в своя стремеж да постигнат мечтите си. Поставихме основите на нашата къща чрез играта „Приятно ми е да ме наричат…”. Защо ли? Защото е важно да познаваме човека до нас, неговите цели, интереси и разбирания. Може да открием общи черти, които да ни сближат, а може би точно различното ще ни провокира да търсим близост , а защо не и приятелство. Различни се оказаха децата в нашия клуб. Приятно им бе да ги наричат - волеви, спонтанни, независими, с много приятели, състрадателни… и още много други. Всеки един от тях бе уникален и неповторим по своему.

Стената на очакванията „Дай, избегни, спечели” разкри техните стремежи и желания. За всички тях стана ясно, че ако успеят да открият различното и уникалното у всекиго, ще могат да кажат – да, аз съм различен, ти си различен, но това не ни пречи да бъдем приятели.

Животът в нашата къща закипя. Ден след ден откривахме общи черти. Една от тях бе желанието да променим нещо поне за един човек. Да окажем подкрепа, да изразим признание, да открием ново приятелство, да вдъхнем оптимизъм. Искахме да накараме някого да се усмихне, да се почувства разбран и обичан. И така отвори врата денят на усмивката. На Нея посветихме нашия фотоконкурс „Колкото повече се смеем, толкова по-добре се чувстваме и толкова по-добре изглеждаме”. Гледайки на таблото снимките на моите ученици - весели и безгрижни - аз се почувствах обнадеждена и спокойна, че първата крачка е направена. Разбрах колко по-добре ще се чувстваме, ако живеем в свят без агресия и омраза, в свят, пълен с усмивки и приятелство. “Приятелството започва с усмивка” – така нарекохме спектакъла, който се оказа кулминацията на празника. Трите грации - приятелство, доверие и усмивка, открих във ведрите лица на танцьори, изпълнители на песни, талантливи ученици - актьори, поставили на сцената драматизация по Чудомир. Погледът, изражението, движението на тялото - това е езикът, който разбират всички деца по света. Независимо от носията или от костюмите, независимо от цвета на кожата, важно е да се хванат за ръце. Дълго време се говореше за този празник. Макар и различни, се обединихме от желанието да покажем какво можем и как се чувстваме. Едни блеснаха със своя талант, други със способността си да бъдат лидери и организатори. А аз разбрах моята мисия - да накарам хората да отделят време да се усмихват и обичат. Да си споделят всичко, което имат да си кажат. И макар, че всички сме толкова различни, можем да бъдем еднакви в желанието си да направим добро. И това го могат най вече тези прекрасни цветя на Земята – нашите деца. Но както има различни цветя в градината и те всички са по своему прекрасни, така има деца с различен цвят на кожата – черни, жълти, бели момиченца и момченца, деца говорещи различни езици, но с една и съща усмивка и с една и съща вяра. Топъл слънчев лъч бе докоснал моята душа.

Колко деца по света жадуват същият този лъч да докосне и тяхната душа? Колко деца по света живеят трудно? Раждат се с болката да са сами, без любов, майчина ласка и топлина. С тъга изричам тези думи, защото те не са различни, не са “другите” деца. Те просто търсят щастие в тъмнината... разбират, че сълзите не помагат... сами са в живота. Времето не лекува! Борбата е вечна. Преди време някой бе казал „Спрете Земята, искам да сляза!”, а днес аз бих извикала „Спрете Земята, за да изхвърлим самотата, болката и бедността”. Много хора мислят като мен и страдат. Решихме да стоплим поне няколко детски сърца. Организирахме коледна кулинарна изложба с благотворителна цел. Коледна питка с късмети, тиквеник, сарми и баклава бяха само малка част от многобройните кулинарни изкушения, представени на изложбата. Независимо от своята етническа принадлежност, всички деца се включиха с ентусиазъм. Бяхме заедно в желанието си да зарадваме децата, лишени от родителска грижа и обич.

Нашата къща, клуб “Отвори сърцето си”, продължаваше да отваря своите врати и за усмихнати, и за самотни, и за знаещи деца. Може би жаждата за знания ни сплоти още повече. Решихме да покажем, че можем заедно да разгадаем тайните на математиката и физиката. Трескаво се подготвяхме за състезанието. Не избрах участниците в двата отбора по цвета на лицето, защото мисълта, диреща знание не познава бели и черни, бедни и богати деца. Тя ни води един към друг, за да можем заедно да се учим и забавляваме. Решавахме, обяснявахме, провокирахме, заедно търсихме отговори на математически и физични задачи. Обедини ни любопитството към тайните на науката, гордостта от успеха.

Ако пак пожелая да спра Земята, то ще е, за да ви отведа до една голяма врата. Когато престъпите през прага й, ще усетите смесени чувства. Гордост, любов, чувство на принадлежност към велик род и родина. Ще ви заплени преклонението на моите приятели към една велика личност. Личност, чието име носи моята гимназия, „Цар Иван Асен II”. Само този, който не е бил с нас, няма да повярва на делата ни. Малки и големи, учители и ученици, заедно сътворихме театър. Пресъздадохме духа на миналото. Открихме го в носиите, в обстановката, в силата на вярата в делата на Иван Асен. Ликуваха сърцата на всички. Забравихме за различията. Показахме, че заедно винаги сме по-силни и по-убедителни. Децата бяхме актьори на сцената, но не и в живота. Онзи светъл лъч отново озари лицето ми. Разбрах, че децата са всичко на този свят – радост и мъка, минало и бъдеще. Минало, защото носят в себе си духа на велики българи, а бъдеще, защото са нашата надежда. Радвах се на това, което се случваше.

Питам се защо всичко ценно, значимо и красиво трябва да се изстрада преди да се роди?! Нима не можем да живеем задружни и щастливи и днес, и утре във всяко земно кътче? Ние показахне, че можем. Направете го и вие!

Много са върховете, на които искам да се изкачим – всички. И когато подскочим, за да помилваме слънцето, искам да сме заедно. Хванати ръка за ръка, изхвърлили омразата и предразсъдъците. Да сме различни по цвят, но да знаем да обичаме. Да сме богати, но с приятелство и доверие.

Това е моят сбъднат сън. Сън, в който творихме красота. Открихме много пътища, които водят към сърцата и душите. Спонтанна детето в мен извика: „Хей, всички вие, малки и големи, подкрепяйте ни, когато се борим за мечтите си. Не ни разделяйте на бели и черни, добри и лоши. Подкрепяйте ни, защото мечтите се сбъдват. Само трябва да имаме търпение...и сили, за да ги гоним”.

Росица Висарионова

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Росица Висарионова ( 201) на 28 Май 2012
mila, eseto e moe, i ne samo tova, to e prejiwqno
Записки.инфо ( 2777) на 22 Април 2012
Чие е това есе?
maq konstantinova ( 2) на 22 Април 2012
мила това есе не е твое
първото
а второто защо изобщо качваш чужди творби с твоето име?