Народ без жертви не е народ
Един от най-впечатляващите герои в творбата е Старанджата. В миналото знаменосец на чета, сега той е покровител на гладните хъшове, а обаянието му завладява всики, които идват в опушената кръчма, за да почувстват, че са на българска земя. Миналото му е героично, а настоящето мъченическо. Поведението на Сранджата въплъщава високия дух, нравствената сила, борческото в епохата. Думите на героя Народ без жертви не е народ разкриват великото призвание, на което са обречени хъшовете, и възвишения смисъл на техния мъчителен живот в ежедневието.
В речта пред своите другари Странджата внася тъй жадуваното успокоение. Героят знае, че за тези които имат драматично настояще и неясно бъдеще, само миналото е извор на гордост. Затова припомня славните битки, които са разбудили съзнанието на народа, вдъхнали са желание за борба и правда, дали са му пример за родолюбие. Героите са изпълнили своя патриотичен и човешки дълг, който би трябвало да носи удовлетворение за измъчените хъшовски души. Странджата търси нравствените опори за мъченичеството, за да премине към истината за настоящето, където никой не зачита борците за свободата. Старият знаменосец укорява безразличието към съдбата на родината и страха за собствения живот. Хъшовете доброволно са се отрекли от дом, имот и спокойствие заради свободата на отечеството. За тях парите нямат стойност.
Величието на героите се състои в това да запазят ненакърнен идеала си, да виждат своето щастие в жертвата за народната свобода, въпреки мизерията и студенината на чуждата страна, да се съхранят като българи. Доброволното мъченичество на хъшовете се превръща в подвиг. Речта на Странджата е изповед за унижението на свободолюбивия човешки дух. Тези, които заслужават слава и искат да продължат борбата, са обречени на нищета и бездействие това е драмата на техния живот. Всеки носи в себе си мъката от бедността, която убива поривите му, чувства се безполезен и отхвърлен. Но Странджата посочва и цената на тази житейска драма освобождението на България. Само така може да се преодолее болката. Героят изтъква, че мъжеството не бива да отстъпва пред страданието, за да може да се доведе борбата до победен край. Хъшовете са единствените, които могат да помогнат на страдащия народ, защото са свободни. Знаменосецът е убеден, че родината скоро ще ги призове. Героите са длъжни да се съхранят заради близкия момент, когато ще удари часът за борба. Така речта на Странджата завършва с много вяра в утрешния ден, когато всички ще викнат Смърт или свобода и славно ще умрат в борбата.
В този момент душите на хъшовете са забравили житейските несгоди и са насочени към тяхното високо предназначение, превърнати са във висши същества, родени за страдания, за борба и за слава.
Голямата трагедия в живота на хъшовете, която събира драматизма и героичното величие на техните души, се състои в това, че те остават немили-недраги дори и в следосвобожденското общество. Нова България, така желана в мечтите им, не се интересува от своите живи или мъртви герои. Така Вазов изразява своя тежък упрек към съвременниците.
