Българският свят през погледа на Алековите фейлетони

Алеко Консантинов е човек с екстравертна нагласа, чиито позиции за творчество идват от вън - от обществената и природна действителност и се изразяват с образен материал, зает от и отразяващ тази действителност. Алеко твори с формите на самия живот, с други думи той е реалист в най-чистия смисъл на думата. Това е означава, разбира се, че творчеството му е лишено от субективен патос. Напротив, именно субективния оценачен патос от гнева до възторга е най-характерно за Алековата морална позиция. Но неговите морални реакции са винаги предизвикани от сблъсъка с действителността и изразявани чрез отразените й форми. Творчеството на Алеко е синтез на тоталните тенденции на своето време и ако това е основата, то художествената действителност успява чрез нея да обобщи характерни етнопсихологически черти, видени в своята социална проекция.

Във фейлетоните си Алеко се спира най-много на две явления, които са нови за народа след Освобождението и според него в бъдеще ще влияят върху неговия характер - изборите и чиновничеството. Бързото опорочаване на изборите в краткия период на съществуване на българската държава, проявите на насилие, говорят не само за незрялост на политическия живот у нас, но и за развихряне на партизански страсти, които ще развратят българина. Поставен в нови условия, смутен от безпардонността на политическите дейци, народът се справя по стария изпитан начин - чрез хитрост. В своите народопсихологически оценки писателят определя народа като "вироглав", неподдаващ се на подкупи и на голи обещания, със съхранено нравствено чувство, но безпомощен при проявите на насилие от страна на правителство и жандармерията. Особена заслуга на Алеко е открояването образа на чиновника, който със своя манталитет и философия за писателя е един от факторите за развращаване на българския характер. За народа ни чрез робството този съществен елемент от държавната структура винаги е бил превъплътен в поробителя - ориенталски ленив, безскрупулен, подкупен и развратен.Тази картина се е доплънила от руската администрация по време на две годишното руско управление.

Още от първия фейлетон "По изборите в Свищов" авторът изразява притеснението си от шествуващото беззаконие по време на изборите и се опитва да изясни кое ражда насилието като политически акт. Писателят вижда, че народът се опитва, както в старо време, да избегне насилието с хитрост и остроумие, но се оказва, че тези негови оръжия не могат да го защитят.Патриархалната роля на смеха не е възможна в новото гражданско общество, което се урежда със силата на "моралното влияние" - една нова форма на насилие. "Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилията и беззаконията с нея не е лесно да се бориш". В историческия живот на българина въпросът е бил не дали да пусне властта да извършва беззакония- за векове тя си е извоювала това право, а доколко може да я спира и ограничава. Подобно положение в обществото отрежда особена роля на твореца - да бъде чистата съвест, в която народът да вярва.

Във фейлетоните си Алеко разкрива гражданската и мирогледна позиция, чрез която ще атакува типичното социално явление. Във фейлетона "Страст" социалните пороци на времето са конкретно изброени - алчност, унижение, лакейство, политическа безскуполност. Тук автора определя себе си като щастливец, не защото съдбата е благосклонна към него за доброто му устройване в обществото, а защото е запазил чиста съвестта си и не се е поддал на мерзости и подлости. Заявяването, че тия пороци "ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм няма и да ги има", е отправна точка към позицията автор-герой в цялото творчество на Алеко. Позиция, според която доблестната гражданска принципност и човешка духовност се противопоставят не само на политическите нрави на времето, но и на всички онези тъмни черти от националния ни характер, които в даден обществен момент излизат на яве и съставляват разрушителна сила.

Особена подчертано и отркито Алеко се бори срещу Фердинанд. Фейлетоните : "Торжествующая България" , "Тронната реч на белгийският крал", "Що значи народът ликува", "Херострат II " са открито сатирично изобличение срещу Фердинант. Конкретните факти се подчертават от изобличителен сарказъм и гротескова деформация. Като пародира нелепия възторг на руските весници от Фердинанд и неговата политика, абторът публикува фейлетоните си на руски език с надеждата, че така ще достигнат до верните руски приятели на България и ще им разкрият истинския смисъл на завоя в руската политика по отношение на Фердинанд. Тези фейлетони са подписани с псевданима "Башибозук" - алюзия за господствата на грубата сила в политическите нрави на България. Авторовата оценка придобива ролята на национална и гражданска съвест, която, чрез своите зловещи социални и политически наблюдения, търси отговор на път за родината си.

Във фейлетона "Миш - маш" Алеко е най-непримирим, тук той заема не само гражданска позиция, но и позиция на българин, който милее за съдбините на отечеството си. Българската практичност е видяна вече некато градивна черта, а като невъзможност българите да бъдат съпричастни към големите идеали и идеи. Тъкмо практичността ги кара да потънат в бита, в делника и неговите елементарни грижи. Най-изпъкващо във фейлетоните на Алеко е това, че той дири усмива човека, характера, а не идеогията.

Особено характерен пример за синтез между човешки и социални типове е фейлетонът "Разни хора - разни идеали", където се представят четири основни типажа, не само за конкретното време, но и за националния характер.Светлата надежда българският чиновник да носи друг морал бързо угасва,още повече,че държавната служба дава нова възможнаст за обогатяване, които българинът е склонен да приеме като немъчни пари.Преуспяващи търговци се отказват от занаята си, за да станат чиновници.За съжаление голяма част от интелигенцията се стопява в това море.Освобождението превръща възрожденската ни интелигенция, свободолюбива по дух и необременена с държавни постове, в чиновническата, зависима и подвастна. Новата държава я поглъща в административната си пазва, но не за да я съхрани, а да я разврати.Това ще бъде нейната съдба чак до ден днешен. Първият тип е фейлетонна разработка на образа на малкия човек, представен като типичен кариерист мижитурка. Жизнената му философия разкрива тип на човек, лишен от всякаква индивидуалност, за когото угодничеството, доносите, пълзенето са начин на съществуване. Мечтите на този човек не се простират по-далеч от съседния кабинет и от един мечтан звънец на повишението, чрез който ще може да унижава колегите си. Вторият герой е политически деец, който се радва на амнистията заличила беззаконията му.Споменават се конкретни имена - К.Стоилов, Илия Георгов, които фиксират типажа в конкретното време и му придават злободневни качества като цинизъм и безотговорност, келепирджийство, което се превръща в жизнена философия. Подобна е и характеристикана и на следващия персонаж, чийто марален портрет : алчност, политическа безскруполност и национално продажничество, се оказва и портрет на самото общество, в което този герой живее. Четвъртият герой - еснафът приспособленец отново представя едно безлично, безгръбначно битие на мижитурка, за когото търпението, непоемането на никакви отговорности, лазенето са единствените възможности битието да се направи удобно и уютно.

Във фейлетоните на Алеко авторовото отношение към фейлетонния обект се отличава с унищожителен сърказъм. Алеко изгражда деформирани художествени образи, стигащи до пародийна гротеска. В най-крайните си форми смехът заглъхва, за да дойдат гневът и негодованието, които са толкова силни, че по-скоро будят чувства на трагично безисходност. Алеко борави преди всичко с актуални за времето си факти, но подбира от ежедневието са значителните от тях, търси социалната им и човешка психология и ги извежда до вечни истини. Така фейлетоните се превръшат в мащабни изводи за човека и движението на обществото, като публицистичното се потапя в художественото.

Макар и да притежава ярък личен морален идеал, Алеко никъде не създава художествената си реалност по пободие на този идеал. Като израз на вътрешната му нравствена същност, той сравнява с идеала, противопоставя идеала на действителността, оценява според идеала, но никъде не измества действителността от идеала, не превръща субективните си видения в единствена художествена реалност. Идеалът, тъждествен на самата авторова личност и действителност, разбирана като събития и персонажи, си остават две полярни, несъвместими етични величини в цялото творчество на Алеко.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Дани Кондова ( 2847) на 27 Май 2006
Обърни внимание на това, как се пише множествено число - с "й" или с "и"!!!!