Общо човешка проблематика в комедията „Тартюф” – срещата на здравия разум с фалша и лицемерието

Общо човешка проблематика в комедията „Тартюф” – срещата на здравия разум с фалша и лицемерието

След епохата на класицизма измамната същност на човешката природа е назована с името на Молиеровия герой – Тартюф. Неговата художествена същност става нарицателно за негативните варианти проявления на измамата и лицемерието. Проблемът за „тартюфщината” тревожи човешката съвест и разколебава нравствените ценности на всяко общество след класицистичния XVII век на Краля – Слънце – Луи XIV.
Доминацията на разума над чувствата, на интелекта над емоциите доказват не само същността на рационалния принцип на управление на човешките нрави и типове характери в епохата на Краля – Слънце и на кардинал Ришельо, но и възможността драматургичния талант да доминира над строгите естетически догми .
Такъв е примерът с комедийния драматургичен талант на Молиер, който превръща народния площаден фарс от жанрова форма за забавление на простолюдието в изискана комедия на нравите в епохата на абсолютизма. Пълнокръвието на здравия човешки разум чрез художествения филтър на смеха в Молиеровия „Тартюф” доминира над типа човешко поведение, въплътил нравствено психологически деформации на френското общество през XVII век.
Доминира лицемерието като основна, водеща същност на човека и неговият нрав. Не вътрешното противоречие на характера, а типа човешки нрави разкрива чрез сценичното си поведение Молиеровия герой Тартюф.
Оргон и Тартюф въплъщават най – ярко контрастното проявление на типа човешки нрави и моралния критерий за нравствено поведение.
Нравът на нормативните образи – типове: Тартюф – на лицемерието и Оргон – на наивността и заслепението, влиза в конфликт с морала на епохата, въплъщаван от здравия разум на народа в висшата справедливост на Края – Слънце.
Нормативното, „красивото” деление на обществото Молиер изразява чрез художествената „детерминация” на здравия разум на епохата, изразен чрез интелектуалната, но и морална доминация на Дорина, Клеант, Дамис и Елмина – лицемер – Тартюф и над типа – доверчив наивник – Оргон.
И двамата герои – Тартюф и Оргон – са завладени от една страст, която е водеща в проявлението на типа: при Тартюф – лицемерието, мотивирано от користна цел, а при Оргон – наивната доверчивост, следствие от криворазбраната набожност и „дълг” към „морала” на обществото.
Молиеровите герои се разделят, противопоставени от две контрастни позиции: защитници и разобличители на лицемерието. Буди смях поведението на измамения Оргон, защитаващ искрено лицемера Тартюф. Не по – малко трагикомично е и неведението на госпожа Пернел тази Молиерова героиня въвежда мотива за заслепението още в първо действие на драматургичната творба. Остава докрай „вярна” на измамника Тартюф и последна от всички персонажи разбира същността на лицемерните му деяния. Така художествения контраст между разобличители и защитници на явлението „тартюфщина” остава водещ конфликтен двигател на действието до самата драматургична развръзка използван е античния принцип за божествено разрешение на проблема чрез навременната кралска намеса, възстановила справедливостта и спокойствието в дома на Оргон. Скрито разочарование излъчва образът на Елмира, съпругата на Оргон
Стопанката на дома, младата съпруга на оргон, не се поддава на любовните изкушения. Поднесени от страна на мнимо набожния, измамник – лицемер Тартюф. Тази скрита, интимна страна на драматургичната интрига е нов, допълнителен двигател за развитие на сценичното действие.
Тартюф и Елмира са нравствени антиподи. Съпругата на Оргон е една от героините, повгиднали маската на лицемерната добродетел, прикриваща същността на измамник. Лицемерието на Тартюф е органично проявление на неговия нрав. Елмира влиза в „двубой” с безнравствената същност на мнимия ухажор, за да помогне на своя съпруг Оргон да надмогне заслепението. Тя първа разкрива пред семейството си истинския лик на Тартюф, за когото любовта е част от консумирането на удоволствията, постигнати чрез лицемерие и измама. Елмира въплъщава представата на Молиер за добродетелна жена и съпруга. Героинята сама изповядва своя ценностен критерий за почтеност и човешко достойнство:
Похвално е да ме почтени, но е кротки –
не са по мой нрав настръхналите котки –
аз искам скромна чест и тиха добродетел
и вярвам, че щитът на хладния отказ
отблъсва по – добре една ненужна страст.
Но Елмира не е единствената, която води битка с лицемерието на Тартюф и заслепението на Оргон. Прислужницата Дорина първа разобличава измамника, криещ сладострастните си намерения зад мнимо благочестие. При първата си поява сцената, Тартюф среща Дорина двамата герои веднага влизат в конфликт. Тартюф остава докрай верен на двуликата си природа. Дорина улавя похотливия поглед на лицемерно добродетелния измамник и го наказва с дръзкия си език:
Отиде е ваший плам за мен е неизвестно,
но аз не съм така, не се запалвам лесно
и гледала ви бих съблечен до пети
без голата ви плът сърце ми да смути.
Тартюф не е само явен лицемер, комуто е приятно и изгодно да се подвизава като храненик в богат дом. Измамничеството е неговата „нравствена” философия за смисъла на човешкия живот, който има двойно измерение двуличието е част от „философията” на измамника. Доброто и злото, покварата и благочестието не воюват помежду си в нравствените представи на Тартюф. Напротив! Те са в странна хармония. Лицемерно афишираната добродетел е външно проявление на скритата безнравственост на героя. Двуличието е вътрешният двигател за изява лицемерния нрав на измамника Тартюф. Самият той споделя:
Нетленната любов, що свърза
ни с небето,
пред земните неща не спира ни сърцето
и тая красота, що бог е тук създал,
ни мами и зове да вземем своя дял.
Нравствеността и покварата са двете контрастни лица, еднакво нужни за двуликия лицемерен нрав на Тартюф. Те са негова същност. Между тях няма никакво противоречие.
Житейската и нравствена „философия” на Тартюф нахвърля мярата за обществено благоприличие и художествена достоверност при разкриване на негативното човешкия нрав. Превръща се в антихуманно обществено явление. Тартюф, макар лицемер и измамник, твърде често играе ролята на невинна жертва, а не на разобличен злодей. И той великодушно поема върху себе си греховете на другите, прощавайки „заблудата” им:
Да, продължете вий, мой сине, без пощада –
зовете ме крадец, убиец от засада,
обсипвайте ме с град от гнусни имена,
аз мълком ще стоя пред вас на колена,
ще слушам и ще знам, че с право съм наказан,
задето тъна цял във грях и във съблазън.
Със силата на присмеха Молиер безпощадно бичува фалша и пороците на своя герой, лъжливите му образи, които деформират и унищожават истинската му личност. Защото лицемерът се стреми да спечели, да извлече облаги от наивните, от доверчивите, но всъщност не осъзнава факта, че губи самия себе си. Всеки път, когато слага „маската” на Божи човек, той губи частица от своето истинско Аз. Измамното, лицемерното поведение създава фалшиво усещане, че играта може да продължи вечно. Мамейки обаче другите, лицемерът всъщност лъже самия живот.
Тартюф умело скрива истинската си същност зад паравана на религиозното смирение. Той упражнява пълна власт над наивника Оргон. Но двуличието му е разкрито по контрастен път – чрез разказите на госпожа Пернел и Оргон за неговото благочестие и чрез собственото му поведение. Пред двамата той играе ролята на светец, който ревностно се моли, раздава милостиня и подчертава мнимото си равнодушие към материалните блага. Истинският Тартюф обаче е алчен, безскрупулен, жесток и коварен. Контрастът между проповедите за отказването от земните радости и настойчивото търсене на насладите е една от характерните черти на образа му.
Друг непримирим изобличител на Тартюф, на безочието и нахалството му е Клеант. Той пръв напада Оргон и набира смелост да го обвини пряко за неговата пагубна заблуда:
Възможно ли е мъж така да ви омай,
че всичко в слоя дом забравяте накрай!
Темата за насилствената женитба е възлов момент в композицията на комедията. Мариана обича Валер и не желае да се омъжи за други, но Оргон е категоричен, че дъщеря му трябва а стане съпруга на Тартюф и нищо не може да го убеди в противното. Тартюф, естествено, е поласкан от това предложение, но та не му пречи да ухажва най – нагло съпругата на Оргон. В последните сцени Елмира чрез хитър план разобличава лицемера. Похотливият нрав на измамника го кара да забрави всяка предпазливост и така, без дам да разбере, попада в клопката, устроена от изобретателната съпруга. Скритият под масата Оргон чува не само любовното признание на мошеника, но и безсрамната му мотивировка. Заблудата изведнъж се разсейва и Оргон прогонва измамника, който обаче не се отказва от дарението и дори се готви да изхвърли цялото семейство на улицата.
Благополучният край – неочакваното арестуване на Тартюф от кралски офицер, отменянето на дарението и оправдаването на Оргон, не е предопределено от логиката на характерите и развитието на действието.
Смехът на Молиер е горчив, макар и разобличителен. Лицемерието е универсална проява на негативното в човешкия нрав е характер.
Силата на комедията е в подчертания демократичен патос, пропит от остроумие, непримиримост към злото и неувяхващ оптимизъм. Със средствата на комичното представяне на Молиер воюва яростно срещу всяко посегателство спрямо човешката личност и внушава на зрителя своята прогресивна, хуманистична философия за живота, а именно, че смисълът на човешкото съществуване се основава на здравия разум и добродетелното му използване. „Тартюфщината” се оказва нравствен проблем на всяко време, епоха и общество.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.