Между срама и славата в "Епопея на забравените" от Иван Вазов

МЕЖДУ СРАМА И СЛАВАТА В
ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ
ОТ ИВАН ВАЗОВ />

Вместването на
Вазовото творчество в националната ни литература е многоаспектно и сложно, не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако все пак трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, то безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света.Вазов набелязва онази основна система от национални нравствени и исторически ценности, които винаги ще съпътстват българина като някакво вечно българско време, чиято сакралност и висока етичност ще бъдат българска мярка за пълноценен национален живот.
След освобождението Вазов е прекият и блестящ продължител на възрожденската патриотична линия, според която народ и родина са издигнати като свръх ценност.Подобна синтезирана оценка е напълно подходяща и точна за едно от най-популярните произведения на Вазов - цикъла от оди & #34;Епопея на забравените& #34;, национално определените герои въплъщават светлите, градивни черти на етническия ни характер.Националният пантеон в цикъла е запълнен с титанични, патриотично обощени личности, чиято индивидуална съдба е видяна единтвено през призмата на родина и национална цел.В пределите на епопеята е концентриран е естетически стилизиран огромен исторически материал, обхващащ кулминацията на националноосвободителното движение.Върху сюжетната ос са нанизани десетки имена и епизоди от героикотрагичната летопис на това движение.Вазов обработва историческия материал, за да създаде върху него свещен текст за личности и дела, които надхвърлят рамките на обикновено човешкото и принадлежат на една особена социална психологическа реалност, където смъртта и забравата са еднакво безсилни.Освен сюжетния материал, основен носител на патетичната емоция е и лирическият повествовател, който представя Априлското въстание като ритуално пречистване от позора на петвековното робство и тържество на патриотичната етика на героичното възрожденско време, време на небивала родова солидарност, на мъжка доблест, твърдост и самообладание, и на благородна жертвеното.Освен героиката и славата, срамът от робското смирение, от предателствата и липсата на идеали са друга гледна точка на Вазов спрямо времето на пред освобождението.Така националноосвободителните борби се виждат от поета в своята дълбочинност, многостранност на проявите и националния характер.
Одата Опълченците на Шипка дванадесета и последна в цикъла Епопея на забравените описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ.Оттук иде и особената диалектичност в мисловния свят на одата и особеното сплетане между въодушевеност и трагизъм, просветленост и мрачност в нейната емоционална гама.Откроява се разностранната стилова двупластност на одата: кръстосването между високото и низското, старинната приповдигнастост и грубоватостта, между просторечиви диалектизми и реторично стиловата строгост, между дивото и дивното И най-сетне самите носители на одаичната величавост са раздвоени между трогателната скромност на своя беден малък народ и чудния подвиг, който те с голи ръце извършват върху билото на Стара планина - те, близките, обикновените български момчета и титаничните, свръхчовешки герои.И както победата им се ражда от поражението, величавостта им - в допира с грубия и безогледен противник, така и описващата ги ода се ражда като ода от елегията, сатирата, инвективата, трагедийността.
Епопеята визира произхода, предисторията на нова България, времето на великите предци строители на новата родова история.Фиксирани са социалните и културни ценности, които бъдещето трябва да съхранява: активна историческа памет, омраза към робството и тиранията, чувство за национална чест и национално достойнство, готовност за родова саможертва.Одите предлагат универсален символен модел за обществено осмислено съществуване на личността.Негов връх е ритуалът на героичното себепожертване, на себеотдаването в името на патриотичната идея.Финалът на всяка отделна творба от Епопеята ни прави потресени свидетели на такъв ритуал.Разтърсващ драматизъм изпълва например сцените с кръвопролитието между родственици.Братоубийството в Братя Жекови и дете- и жено убийството в Кочо са все високи патриотични жестове, които разкриват безпримерен патриотизъм и желание да отдадеш себе си в името на честта на родината.

Скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах - всичко е несъизмеримо и подтискащо за голямото начинание, спояването между стара и нова България.По своему верен на тази линия остава и образът на Левски - както с чертите на своята безпримерна скромност, така и с някои допълнителни акценти, например той беше скиталец и кат дете прост а той, беден, гол, бос.В одата Левски героят се представя като субект на странстването. Екзистенциалният му образ засяга не само личното му битие, но и историческата съдба на целия народ.Свещеният маршрут в странстванията на Левски е паметник на неговата апостолска жизнедеятелност, символ е на активното творческо участие на героя в народно историческата съдба, израз е на народната признателност.Пътят на Левски от манастира до свещеното бесило е всъщност метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода, от липсата на национално съзнание до сдобиването с национална идентичност.

Всички герои на Епопеята са разположени във високата небесна сфера, което е доказателство за тяхното величие и национална святост.Така в Епопеята cе строи светлия пантеон от богове, хора и герои достигнали небето и безсмъртието.Според Епопеята всичко, което е сега - свободата, новото гражданско битие на България, изтритият от лика й позорен знак на робството е резултат на миналото, последица е от делата на героите хвърлили искра в народната свяст.Едно срещу друго стоят сакралното време на епопеята и профилното време на авторовата сегaшност с ожесточените партизански боричкания и егоистични материални стремежи.
Победата върху скалистия старопланински връх осмисли и извиси столетната борба на българите, а нейното описание се превърна в духовна и художествена победа на наследниците, защото доказа способността им да се вживеят в нея, да я изживеят със сложността й и да я превърнат от Епопея тъмна, непозната нам в светла и съпричастна съставка на своето настояще и бъдеще.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

MITKO ( 10) на 14 Май 2009
TOVAE STRAHOTNO E EI TVAE UBAVO