"Епопея на забравените" от Иван Вазов - героичен иконостас на българската нация
Същността на Вазовата стихосбирка "Епопея на забравените" има за отправна точка съвремието на поета. Чрез този цикъл от дванадесет оди, той дава израз на своята гражданска позиция, на разочарованието си от факта, нова България твърде бързо забравя възторжения патриотизъм на възрожденците и се е отдала на низките страсти на "новото време".
С тази си творба Вазов не просто се прекланя пред българските герои, той ги поставя на българския героичен Олимп. Силата на историческото внушение у Вазов изглежда тъй голяма, че ако той не бе създал героите от "Епопея на забравените", те дори да същестуваха, не биха изглеждали така величави. Обективно погледнато може да има и по-забележителни исторически личности, но те не са удостоени с Вазовото внимание.
Само през април 1976 г. е имало повече българи, осъществили подвига на Кочо, но остават в сянка, безименни или поне по-малко известни. А Кочо остава символът на една българска саможертва благодарение на Вазовата творба. И това не е историческа несправедливост, защото чрез образа му Вазов дава име и живот на хиляди безименни герои.
Повечето стихотворения от цикъла засягат събития, от които не са изминали и десетина години. Но въпреки това поетичното слово създава чувството за нещо твърде отдалечено и непознато за съвременността. "Епопея тъмна, непозната нам ..." - възкликва авторът за Априлското възстание, на което той и неговите съвременници са живи свидетели. Априлското възстание и отдалеченото в "тъмните дълбоки" на изминалите 120 години време са еднакво "непознати" за читателя, т.е. еднакво издигнати на едно възприемано като друго време ценностно - йерархическо равнище.
Наши критици и модернисти отправят към Вазов обвинения, че не е европеец. Действително Вазов учи само в България, но е пътувал и в други страни (когато пише началото на "Под игото" се намира в гр.Одеса, изгонен от България като русофил), но след като довършва романа никой повече не смущава неговия творчески път. Писателят се интересува от всико ново писано и издавано на Изток и Запад. Той добре знае и ползва практически руски, украински, английски новини, чете руското списание "Нива". Сам ползва френски, италиански ... Вазов се интересува от всичко важно и ново в Европа. Той сам се запознава с одите на Лудвиг Рунеберг, "Легенди на вековете" от В.Юго и те стават повод за създаването на одите и баладите в неговата "Епопея".
Всъщност значение има и една статия на Захари Стоянов в един русенски вестник, озаглавена "За героите, които сами са сложили край на своя живот". Вдъхновеният поет решава да обезсмърти героите и да им изгради достоен поетически олтар в българската памет за вечни времена.
Като изключим съвсем краткото стихотворение за Волов, а също и не особено дългото "1876", останалите творби от "Епопея на забравените" представляват кратки одически поеми, които се различават по съдържание, но имат сходна форма и композиция. Това са приоритети на изобразените герои, в които се преплитат описание на физическия им лик и духовна същност, най-ярки епизоди от биографиите им, кратки характеристики на историческия момент, появява се и опит за поетико-историческа оценка на делото им. Всеки образ е изграден по различен начин. Някъде поетът започва с кратка емблематична фраза, която съдържа лаконична характеристика на историческата личност:
"Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмната епоха син добър, тревожен ..."
("Раковски")
Другаде за начало използва някакъв преломен за героя момент. Така например "Левски" започва с епизода за напускането на манастира и хвърлянето на расото, за да поеме героят пътя на аспостолското служене, на народната свобода:
"Манстирът тесен за мойта душа е"
Трета група творби от "Епопея на забравените" започват с лаконична поетическа характеристика на епохата, в която е ситуиран героят:
"Сто и двайсет години ... тъмни дълбоки"
("Паисий")
"О, движенье славно, о мрачно движенье,
дни на борба горда, о дни на паденье!"
("Кочо")
Колкото и да е разнообразно комбинирането на градивните елементи в зависимост от индивидуалността на вски от българските герои и историческата му роля, отделните творби имат едно общо място - патетичната кулминация в интонационната структура на творбата, най-често изразявана с поетични стъпки в стиха и възклицания, което съвпада с историческия връх в живота на героя или на описвания период, в който е ситуиран:
Той биде обесен:
О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с
кръста равно!
("Левски")
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
("Опълченците на Шипка")
Лирическият образ на героя от близкото минало тук се отделя от харкатерното за предосвобожденската лирика на Вазов - триединство на автор, герой и читател, като от една страна се издига на пеидестала на историческата признателност, а от друга - се противопставя на издребнелия духовен фон на обществото, въплъщавайки висотата на забравените обществени идеали и добродетели. Няма значение, че Вазов е всъщност почти връстник на Волов, Каблешков, Бенковски, Братя Жекови, Кочо Чистеменски - неговата художествена позиция става осъзната ценностно-времева дистанция.
За да възвиси българските герои, Вазов не само намира образни ситуации, които сами по себе си пластически ярко внушават тяхното историческо величие, но и не пести собствените си емоционални и патетични оценки чрез каскади от епитетни градации, интонационно-ритмични натрупвания, ерудийско-исторически сравнения. Поетът сравнява Левски с Хус, Симон, с Прометей и Колумб, предателя му с Юда, а самият Левски нарича "готов сто пъти да умре за кръста Христов". Селото на подвига на Кочо - Перущица - Вазов сравнява с Прага и Сарагоса и понеже това не му е достатъчно, добавя: "Картаген надмина, Спарта засрами". Опълченците на Шипка сравнява с "шъпа спартанци под сганта на Ксеркса".
В "епопея на забравените" стихът на Вазов не просто пресъздава върхови моменти от историята на Българското възрождение - той проектира и осмисля тези моменти на широка идейно-етична основа, превръща ги в звена от един универсален исторически свят, изграден от основни понятия на човешкото социално битие.
Това е особено ясно в първото, уводното стихотворение, което очертава насоките на възприемане на целия цикъл. Обстоятелството, че Левски напуска манастира, за да се отдаде на революционната дейност, за автора е повод да постави не конкретни обществено-политически, общочовешки нравствено-философски въпроси. Въпроси за вътрешния фалш на аскетичните норми на човешкия живот, за нравствения дълг на човека към обществото. В такъв смисъл патетичния монолог н Левски "Манастирът тесен за мойта душа е" - е увод не само към конкретната ода за Апостола, но и към цялата "Епопея на забравените".
В поетичния свят на тази творба обществено-политическат проблематика постоянно прелива в етично-философска или нравствено-психологическа. Двата основни полюса на обществено-политическата сфера - понятията робство и свобода - тук придобиват и подчертано етичен смисъл.
Робството се възприема не само като тежест, а преди всичко като срам; участиетов бората е не политически, а преди всичко нравствен пролем; определението "роб" е не само социална, а преди всичко духовна характеристика.
Тук опозицията свобода-роство е неделима от противопоставянето между честта и безчестието, славата и позора, геройството и срама.
Нявсякъде в "Епопеята" Вазов се стреми да извлече идейния смисъл и нравствена стойност на историческите факти. От отделен биографичен факт обесването на Васил Левски се превръща в звено от веригата на един исторически закон, пронизал вековете - закон за неизгасваща бобра между прогреса и тиранията:
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всекой по една секира
да уморят всичко, дето не умира.
В широко разгърнатата от Вазов апология на героичната гибел основното е пак нравственият изор на човека. И именно този доброволен изборна духовната победа, на нравственото, а не на физическото оцеляване, преодолява трагизма на смъртта в духа на великия християнски мит за разпънатия Иисус. Осмислена от саможертвата в имет на човека, смъртта е вече не зловещо изчезване в небитието, а:
връх, от където се виждаше духът
към обезсмъртието по-прекия път!
Ако със своята идейна атмосфера стихотворението "Левски е естествено въведение в "Епопеята", "Опълченците на Шипка" са нейния логичен завършек. Тук заедно с чутовния Шипченски връх се извисява скритият досега в подтекста на цикъла мотив за изкупената с български героизъм и жертви свобода - не просто "дар", а извоювано морално право. Тук най-сетне се сливат във времето моралната и историческата победа, които са се разминавали и в единадесетте предишни оди.
Появила се на историческата граница между две епохи, Вазовата "Епопея на забравените" напомня за онова изначално единство между поетичен образ и историческа памет, което ражда древните епопеи. Изградила с внушителна художествена сила един български героичен национален пантеон, тя не само изиграва огромна роля за съхраняването на спомена за Българското възваждане и национално-освободителни борби, но и очертава с епичен замах онези духовни измерения, които определят българските представители за исторически и идейно значимото, за социалната етика, за великото и възвишеното в човешкия живот.
Чрез "Епопеята" само Вазов би си осигурил достойна слава. Героите са обезсмъртени и възвеличени до монументалност. А ние потомците сме щастливи, че като нация притежаваме такъв изключителен нравствен документ за героично и достойно минало пред света.
