"Разни хора, разни идеали" – социално – изобличителната и художествено – обобщителна сила на Алековите фейлетони
"Разни хора, разни идеали" е цикъл от четири фейлетона, в които е показано всичко, което може да покаже един истински майстор на хумора и сатирата. Показателен е фактът, че Алеко Константинов пише тези фейлетони само няколко месеца преди смъртта си, т.е. може да се каже, че те са плод на премислени наблюдения, житейски осмислен опит и творческа зрялост. Под общото си заглавие цикълът представя най – широко обобщение на обществения живот и политическите нрави у нас през деветдесетте години на ХІХ век – време, което не е трудно за разбиране от нас днес, поради много общи черти със съвременната ни действителност. За разлика от повечето Алекови фейлетони, тук героите не са действителни лица, а са изведени белетристично, като образи, получени по метода на художественото обобщение. Героите, представители на различни социални категории, са разни кариеристи държавни служители, безскрупулни политици, алчни за лесно забогатяване лъжепатриоти. Те са дребни, жалки хора, в които се разкриват най – страшни инстинкти, страдат, че са закъснели, че други са грабнали техния пай, че други са по – добри майстори от тях в подлостта.
Алеко Константинов е доловил не само типичното в поведението на представителите на различните социални категории, но и типичното в езика им. Обектът на изобличение е различен в различните очерци, поради което е различна и степента на недоволство у писателя. Най – високо то се проявява, когато той вижда в лицето на своя герой не само дребния егоист и кариерист, но и търгаша с националните и обществени идеали, когато този герой е обществено зло.
Един от тия дребни кариеристи е представен в първия очерк от "Разни хора, разни идеали" – в образа на помощник – регистратора. Нищожен човек, който жадува за почести, той си служи с всички средства, за да се издигне. Никакви унижения не го спират – стига да получи по – високо място. На всяка подлост е готов – само да постигне целта си. И с какво майсторство го описва Алеко Константинов, с каква лекота и убедителност, с каква пластичност. Авторът познава тия нищожни човечета, тяхната психология, техния език, стила на говора им.
Авторът има изумителното умение да изгражда образа на героя чрез собствената му реч. Героят сам разкрива себе си с пределна яснота и убедителност. Всяка дума е жива тръпка на неговата нищожна душица. “А от мене по предан човек надали може да се намери – казва помощник – регистраторът. – Вярвай бога, никой път не съм бил опозиция. На, питай, който щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото, и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив.” – прибавя последната фраза глупавият кариерист с намерение да превърне хамелеонството си в добродетел. И продължава с откровен цинизъм: “Зора ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш – нищо не помогна... Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!” В очерка е показано до какво нравствено падение довежда тия чиновници административно – обществената система на тогавашната буржоазна държава – те са морално опустошени, лишени от всякакви човешки достойнства, от всякакво духовно съдържание. Тук не може да не направим известни асоциации с хумористично-сатиричните изображения на Гоголовите герои.
По-нататък във втория от очерците под същото заглавие е изобличен политическият престъпник, който е тормозил честните борци през бившия режим и е натрупал злато, а сега е амнистиран и отново излиза на повърхността, за да служи на новото правителство и да се подиграва с истинските борци. Пред читателя се легализират най – мрачни човешки страсти, жажда за открито грабителство. С присъщата си гражданска смелост и доблест, Алеко Константинов не се поколебава да включи в разказа действителни събития, разтърсващи обществената съвест. И подхваща една тема, която откриваме и в последния – четвърти очерк: за “ветрогонците” – честните хора, които се оказват губещи и страдащи. ”Е, добре, драги борци – бих извикал аз на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? – Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха… Глупци! “ Но всичките тези думи по мое мнение характеризират повече безскрупулния политически престъпник, отколкото честния борец за “правда и за свобода”: “Е добре, аз паднах – где е твоето тържество, нещастнико? Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш…”. Това противопоставяне само по себе си подсилва контурите на образа на злорадстващия злодей.
В третия очерк от “Разни хора, разни идеали” виждаме образа и на великобългарския патриотар, който мечтае да стане управител на солунската митница, за да натрупа пари. С особена сила са разкрити алчните стремежи на търгаша с освободителното дело на македонския народ. Думите “Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки да ме оставят оправител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене…” са емблематични и днес. Алеко Константинов е видял много вярно какво се крие зад приказките на българската буржоазия за освобождение на Македония - това са пазарите, митниците, богатствата, които я привличат, това е заграбването на нови земи.
Патосът по време на разказа се увеличава. Постигнат е и изумителен ефект с помощта на вметнатите изречения “Я тури две три дървета в печката”… и накрая “Недей туря вече дърва бе, брате. Изпотих се.” Нещо аналогично както във втория фейлетон - “Налей още една чаша. Наливай, наливай. Още…още… Ще прелее.” И най-накрая завършвайки фейлетона с поразителна изобличителна сила: “… всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България… Ха-ха, ха-ха… “.
Най – после, в четвъртия си очерк, авторът е излял всичкото си презрение върху еснафина, който се свива в къта на своето спокойствие и не иска да знае какво става в света. Това е егоистът, престъпно равнодушен към неправди, корупция, произволи, към злото в обществото. На борците егоистът казва: вие ли ще оправите света? За него важното е той да е добре. Авторът го залива със своя смях и показва всичката нищожност на неговото съществуване. Сам непримирим борец против обществената развала, Алеко Константинов не е могъл да не изобличи подобни хора. В този фейлетон има отражение на нещо много лично: този, когото еснафинът съветва да не се меси в обществените неправди, е самият автор.
Чрез тези фейлетони всъщност за първи път се прави опит да се изобразят отделните типове образи в обществото. Можем само да съжаляваме, че жестоката смърт на автора е попречила той да разработи и други фейлетони на тази тема. Чрез метода на сатирата и усмиването като използва умело богатството на българският език, той постига силно въздействие върху читателите и успява да създаде запомнящи се образи. Неговите фейлетони са възпитавали и възпитават българското общество и спомагат за отвърждаването на ценностната му и морална система.
