Mинало и настояще в стихотворението „Потомка”
Заглавието „Потомка” дава ясна представа за темата на стихотворението. Главната героиня търси своите родови корени. Тя не знае нищо за своите прародители, затова цялото произведение е изградено главно на предположения. Миналото е неизвестно за героинята, на нея и остава само да предполага. Настоящето, в което живее, й предоставя възмойност за опознаване на близките си. С представата за миналото тя си изгражда предположения. Нейната тогавашна представа се разминава със сегашните нормиза поведение, но за времената, в които е живяла, това е съвсем естествено.
Лирическата героиня е изгубила всякаква връзка с миналото си, няма никакви предмети, по които може да стигне до своите прародители. Тя няма „прародителски портрети”, не помни лица, нито имена, „ни фамилна книга”. Героинята предусеща, че в нея „бие древна,/скитническа,непокорна кръв”. Епитетът „скитническа” подсказва за духовната свобода. Лирическата героиня се чувства свободна да прави какво иска, без да е подчинена на чуцда воля, което е загатнато чрез епитета „непокорна” . Тя осъзнава, че прекалената свобода я води „към греха ни пръв”.
Макар и непроизнесена пряко, думата „памет” е ключова за творбата. Скритото питане как можем да имаме спомен за близкото и за далечното минало, как носим в себе си чертите на нашите прародители, ни показва и положителните страни от незнаението на рода.
Представата й за нейните близки е изпълнена с жизненост, доброта и волност. Прабаба си тя представя като „тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан”. Тъмните очи са символ на непокорността, над нея никой не може да упражнява власт. Прабаба й е била жена готова да пренебрегне родовите закони и да постигне това, което иска. Тя е „избягала в среднощ дълбока” и това показва, че е избягала тайно, през нощта, за да не я види някой. Словосъчетанието „с някой чуждестранен, светъл хан” насочва към борбата с родовите закони. Епитетът „чуждестранен” подсказва за свободата на чужстжата на прабабата. Когато тя избягва заедно с хана, лирическата героиня предполага, че по тозни начин са успели да направят ощеедно добро дело: „спасил е двама от кинжал”. Авторката залага в тези думи и смисъла за цената на любовта, за нея това е жертва в неиното име и тя я приветства. „Конски тропот” е знак за геройство, защото в онези времена като герой е бил възприеман момък на кон. С глагола „кънтял е” се показва силата както на звука, така и на желанието да се направи добро. Конят, полята и вятърът стават символ на състоянията и желанията на всеки човек. За да постигнете своето щастие, той трябва да премине през поредица изпитания, да опази силата на чувствата си.
Лирическата героиня признава, че може би това е причината тя да обича „необхватните с око поля”. Хейното минало поражда в нея чувството за свободна воля, може до безкрайност да тича в тези поля. Словосъчетанието „волен глас” допълва характеристиката на лирическата героиня по един напълно категоричен начин. Изразът „по вятъра разлян” показва свободата на желанията на героинята. Повторението на глагола „може би” представя условността на тази изповед, насочва към слабост в характера и неувереност. Грешността и коварството сродяват потомката с миналото. В определени моменти тя изпитва съмнения дали е способна да приеме негатижните страни на житейското бреме. Въпреки това , съумява да запази силата и устойчивостта на духа си, защото е „щерка вярна” на рода.
Свободна и ведра, героинята представя своята предполагаема същност. Тя й приляга най-точно. Миналото подчертава същността й, а в настоящето показва реалната представа. Базирайки се на предположения и съмнения потомката стига до опознаването на рода си, на прародителите си. Показва желанието за борба на чувствата, на силата на свободата и личното право.
