Човекът в опитите му за надмогване на своята преходност според трагедията „Хамлет”

Великият английски драматург Уилям Шекспир постига върха в своето творчество с написването на трагедията „Хамлет”. Епохата, в която твори ренесансовият гений, е със силно разклатени ценности, героите му са на прага между отиващото си Средновековие и предстоящото тържество на Ренесанса. Засегнати са всеобхватни проблеми като мотива за избора, мотива за търсещия дух, за непримиримостта на човека.
Всичко в този свят е преходно. Единствено човекът – това най-разумно същество, има способността и силата да се бори със своята преходност. Човекът не е безсмъртен, рано или късно света, но може да остави безсмъртни дела в наследство, може да бъде запомнен завинаги и така да докаже, че е успял да надмогне своята преходност.
Хамлет е човек, изпълнен с потенциал, хуманистични идеали и ренесансов ум. Неговият живот е преобърнат от убийството на баща му, убит е неговият идеал за човек. Той е принуден да прекъсне следването си във Витенберг – средище на ренесансови идеи, и да се завърне в родната Дания, където освен на погребението на баща си, той трябва да присъства на сватбата на майка си и чичо си. Този брак напълно противоречи на ренесансовите ценности. Мрачната обстановка, царяща в Елсинор напълно противоречи на Хамлетовите разбирания за света. Той е изпълнен с много повече зло и то прикрито, притворно. Хамлет не може да повярва, че „някой може да ти се усмихва и пак да е злодей..”. Лъжата, лицемерието, скритите помисли са изписани по лицата на хората. „Има нещо гнило в Дания” – забелязва войника Марсел, и е напълно прав. Хамлет осъзнава, че Елсинор е затвор за човешкия дух. Той е разочарован от грозната действителност, която го заобикаля. Хуманният дух на човека не може да просъществува при подобни условия.
Строгият морал на Средновековието е оставил тежкия си отпечатък върху обитателите на Елсинор. Техните морални ценности се разминават с тези на Хамлет и техния различен начин на мислене го разочарова. В лицата на най-близките си хора вместо разбиране и подкрепа Хамлет намира егоизъм и безсилие.
„О, слабост, твойто име е жена!” – възкликва датският,принц огорчен от майка си. Любящата съпруга на неговия баща, не скърби дълго след смъртта му, а бърза да се омъжи за неговия брат. Всъщност, в нея прозира и известна доза човечност, проличаваща, в това , че тя е разтревожена за сина си.
Офелия – любимата на Хамлет до най-дълбокото разочарование. Чиста и невинна, но възпитана от баща си според строгите средновековни норми, тя няма сили да се бори. Баща и Полоний не позволява любовта между нея и Хамлет и това и е достатъчно. Тя го приема за даденост и дори не може да си представи, че е възможно да противоречи. Нейната трагична обреченост е предопределена именно от слабостта на характера и. „Офелия, върви в манастир!” – гневно избухва срещу нея Хамлет. Той никога не престава да я обича, но безволевият и дух го отблъсква.
Датският принц е предаден дори от своите приятели от детството – Розенкранц и Гилденстерн. Те са кариеристи, готови на всичко, само и само да се издигнат. Хамлет има доверие в тях, колкото и в пепелянки и им се „отплаща” за приятелството, изпращайки ги на смърт.
Предаден от най.близките си хора, принцът изпада в пълно отчаяние. Той дава израз на своите чувства в монолозите си. Най-силен от тях е монологът от III д.,1сц. – „Да бъдеш, или не…”. Изпълнен с размисли за живота и смъртта, за човека и безсилието му срещу цялото „море от мъки”, Хамлет дори допуска мисълта за самоубийство. Но това е твърде лесен изход за един човек, желаещ да извърши велики дела. Самоубийството е едновременно недостоен и страшен изход за Хамлет. Страшен, защото никой не знае какво го очаква след смъртта.
Заклет да отмъсти за смъртта на баща си (който е убит от Клавдий, узнава Хамлет) принцът няма право на друг избор. Дълго време той се колебае да пристъпи към действие, но това не е продиктувано от безсилие. Хамлет е воден от гласа на своята съвест. Той не е типа средновековен отмъстител, който на смъртта отговаря със смърт. Принцът е изпълнен с висши ренесансови стремежи и убийството е нещо твърде низко според представите му. Той иска първо да се убеди, че обвинението към Клавдий е истинно. Въпреки, че не е човек на действието, а човек на размислите и анализите, датският престолонаследник започва да действа доста активно. За да има по-голяма свобода на думите и действията, той слага маската на лудостта, с която привлича вниманието към себе си. „Че е лудост – лудост е, но има система в нея” – забелязва Полоний. Един път заел се с тежката и непосилна за него задача, да върне хармонията в „разглобеното време”, решен да възстанови, макар и частично справедливостта, изправяйки се срещу злото, Хамлет не се отказва от делото си, въпреки че вижда, че е обречен и е тръгнал към гибел. Той успява да скрои редица планове – да убие Полоний под предлог, че убива плъх, да изпрати на гибел мнимите си приятели, да се изправи на дуел срещу Лаерт, да убие краля, завършвайки отмъщението си и накрая сам да умре. Поел тежкото бреме на ренесансовите си идеи: да подреди света според своите правилни разбирания, желаещ да остави следа след себе си, завещал велики размисли в наследство, които могат да ни послужат и днес, Хамлет в действителност успява да надмогне всичко останало.
Бъдещето на човечеството, вярата в човешкото у човека, неизчерпаемият оптимизъм за промяна към добро, утвърждават ценностите и принципите, на които се крепи датският принц, но и довеждат до неговата смърт. Въпреки средновековния морал, който го заобикаля, Хамлет нито за миг не изменя на хуманното начало, на което лежи всеки негов помисъл, всяко негово действие. Той жертва живота си в името на своите идеали и цели и това го увенчава с ореола на непреходността.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.