Революцията и свободата в поезията на Христо Ботев
Робството е много силно изразено и художествено обрисувано, защото е до болка познато и ненавиждано от поета:
кървав се лее над камък гробен:
кръстът е забит във живо тело
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости! "
Поетичната лексика поралжда страшни, зловещи асоциации, които емоционално сгъстено предават разрушителната същност на робството. Христянският кръст -вековечен символ на милосърдието-у Ботев буди друга асоциация, намерила рядка по естетическото си въздействие интерпретация. Забитият в живо тяло кръст символизира огромно,нечовешко страдание. Метафората “ръжда разяжда глозгани кости", както и алитерацията на к, ж, з и носи усещането за смърт, за разруха.
На широка идейна основа е разгърнат мотива за подвига, свързан с традиционния персонаж в Ботевата поезия -майката, либето, невръстните братя в стихотворението”На прощаване”. Тук лирическият герой е бунтовникът революционер, чиято най-същностна характеристика е свободолюбието и готовността му за саможертва:
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни"
С това противоречие Ботев очертава с по-голяма конкретност духовното пространство в своята поезия. Появява се и характерният за него образ на Дунава като пределна черта:
през тиха бяла Дунава! "
Пространствените координати в поетическия свят на Ботев вече придобиват и географска конкретност. "Дунава" разделя неговото поетично пространство на двe -чужбината /”тази тежка чужбина”/и родината /”бащино ми огнище”/.
Със своето завещание борецът предава и омразата към поробителите, която ще направи крепка десниицата на неговите братя. Неговото дело трябва да бъде продължено от тях:
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват..."
В свещения звет към невръстните братя Ботев е втъкнал картината на юнашката смърт, наситена с атмосферата на хайдушките народни песни
по скали и по орляци,
черни ми кьрви в земята,
в земята,майко,черната!"
В обрисуването на тази картина се проявява гениалната способност на поета да изгради възвишен образ чрез най-обикновени думи, чието необичайно свързване обаче придобива особена художествена сила. Думите месо, кърви пораждат представата за смърт, за физическа осезаемост на страданието. Но епитетът "бяло" в контраст с "черни" /кърви/ предизвиква асоциации за светлина, красота и чистота /белият цвят в съзнанието на българина е символ на красотата/.
Смисълът на своя живот личността открива в героичната борба в името на народната свобода -в този съдбовен избор се проявява хармонията на интимно-личното и националното. В саможертвата личността се слива със своя народ. Социалният смисъл на саможертвата е разкрит в поантата:
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда
за правда и за свобода..."
Лирическото изживяване в стихотворението е пропито от едно силно, драматично страдание. Емоциите в творбата са изключително силни и сложно преплетени. Чрез ярка антитеза е изразена бурята в душата на героя, страданието в плана на миналото е противопоставено на страданието в настоящето. Трагизмът, изпълнил душата на лирическия "аз", е породен от народната съдба. Действената любов на бореца към народа намира непосредствен израз в копнежа по революцията. Това е внушено чрез метафората ''сърце ми веч трепти ще хвръкне”великолепен израз на бсрческата целеустременост на революционера. Като жадувана картина-видение,в “До моето първо либе”оживява романтичният образ на революцията,обрисуван с огромна вътрешна сила и динамика:
а сабя ги свива на венец
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!"
Бурята в Балкана поетът превръща и в жив, конкретен образ, и в прекрасен символ на революционната борба. За пръв път в българската поезия у Ботев образът на революцията оживява с представата за бурята. По-късно ще срещнем този образ в поезията на Яворов";Арменци”,Смирненски и Вапцаров.
И съвсем естествено в големия ден на човечеството, деня на социалната революция, Ботевият лирически герой поема пътя към чистилището на подвига. Финальт на стихотворението “Мята молитвА" е наситен с диханието на това величие, което носи със себе си единствено саможертвата в името на свободата.
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!"
Това е съкровената молитва на поета към бога на разума, която интимно и общочовешко се сливат в едно неразривно цяло.
В стихотворения като”Хайдути”, ”Хаджи Димитър" и”Обесването на Васил Левски”, поетът се слива с художествения персонаж. Тук Ботев се е слял по-скоро със своя народ и от негови позиции оценява подвига на големите историчесйи личности. Социалният смисъл на тяхната саможертва се състои преди всичко в това да се стимулира всенародната борба. Подвигт на Чавдар /”Хайдути”/е получил всенародно признание, защото героят е “страшен” за чорбаджии и турци, но за клети сиромаси “крило бе Чавдар войвода". Образът на волната песен, подета от всички краища на българската земя, извайва романтичната фигура на Чавдар войвода, извисяв неговата героична натура.
на Странджа-баир гората,
на Ирин-Пирин тревата:
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско,
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета..."
От позициите на народа Ботев подхожда към мотива за подвига и саможертвата набореца-революционер и в одата-балада "Хаджи Димитър". В този поетически шедьовър творецът надхвърля рамките на националното и придава нова мащабност на идеите. Така произведението се превръща в образец на органично взаимно проникване на конкретно-образното и обобщаващо-философското, на актуалното и непреходно-вечното. Образът на Хаджи Димитър е централен в баладата, но Ботев го включва в системата от образи, в която стремително разширява обема си от конкретния герой /Хаджи Димитър/през загиналите за свободата на България до образа на всички паднали за свободата. Основната идея на творбата за безсмъртието е внушена със забележителна поетическа виртуозност чрез движението на лирическото изживяване /чувство/-сблъсъкът на младостта и силата с болката и безсилието, двубоят на живота и смъртта. Подчинена на това идейно съдържание, лексиката се обособява в два кръга със значения :смърт / "потънал в кьрви лежи и пъшка", "юнак с дълбока на гърди рана"/ и живот / "юнак във младост и сила мъжка"/.
В плана на епическия разказ действието се развива за едно денонощие /започва с дневна картина и завършва със съмване/, но в плана на философското внушение достига вечността. Идеята за безсмъртието е не просто и леко възвеличаване на подвига. Към победното възвеличаване на подвига творбата върви през отчаянието /"Ще да загине и тоя юнак”/,през болката , която свива сърцето, зада достигне до оптимизма роден от прозрението:
той не умира:.него жалеят
земя и небе,звяр и природа
и певци песни за него пеят...”
Думите звучат лаконично като сентенция, преодоляват пространството и времето, за да възпеят подвига на всеки герой от всички времена и точки на планетата. Конкретно-образното се слива с обобщаващо-филосовскот, националното с вечното. Затова и възхвалата на саможертвения подвиг намира космически измерения:”земя и небе,звяр и природа”.
Основната идея на творбата за духовното надмогване на смъртта е внушена и чрез баладичното вечерната картина, самодивите, вълка. Изображението на Балкана има нов заряди идеен, и образен, и емоционален. Страшното страдание на юнака под палещото слънце е заменено от приказното вълшебство от нежността и ласката на настъпващата нощ:
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми,вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!"
Цялата строфа е една разгърната метафора, която превръща образа на Балкана в символ на героичното, на вечното свободолюбие на българския народ. Художественото внушение е постигнато чрез употребата на изразни средства на всички езикови равнища-гласните допринасят за голямата мелодичност на стиха, придават му песенно звучене, глаголните форми с необичайната им употреба /глаголите са от свършен вид в сегашно време /създават усещане за повторяемост и непреходност. За песенното звучене на стиха допринася и синтактическият паралелизъм в шесте прости изречения в състав на сложното / 3+3/, както и асонанса на Е.
Саможертвата на Левски е в името на България, а подвигът му е осмислен в общочовешки план като стъпка в борбата на човечеството за свобода и прогрес в стихотврението ”Обесването на Васил Левски". В общия тон на безнадеждността в елегията се влива мощният глас на историческия оптимизъм, който се въззема над конкретно-историческото и слива националното с общочовешкото.
С оптимизъм и вяра в бъдещата революционна борба е белязан и финалът на стихотворението ”Борба” -”Ше викнем: "Хляб или....свинец”. Поетът-революционер вярва, че всички онеправдани ще въстанат, лирическият "аз" се слива с борците за прогрес и социална правда/"ние"/, категорично предричайки социалната революция в света. Този момент осмисля смт та на безбройните борци “в мъки,в неволи мрели”, той е залог за развитието на човечеството.
Не само финалът на творбата,но и цялото стихотворение звучи оптимистично, защото в него звучи диалектическото мислене на поета, което схваща истррическияя процес като една вечна борба м-у добро и зло, м-у силите на прогреса и регреса, на тиранията и свободата. И в това движение на човечеството по спиралата на прогреса, революцията е сюблимен миг, който ускорява движението напред и нагоре. Затова цялата поезия на Ботев е изпълнена с един непресъхващ оптимизъм, исторически обусловен и доказан от времето. Свързан с бъдещето, Ботев ще бъде винаги актуален.
