Революцията и свободата в поезията на Христо Ботев

Сложната историческа съдба на нашия народ, който векове е отстоявал правото си на самостоятелен живот, налага в българската литература органичното обвързване на дуиите борба и свобода. Борбата за свобода става основна тема в нашето изкуство. За първи път в творчеството на Хр. Ботев добива своето гениално художествено въплъщение. Трудно е да се отговори на въпроса защо именно Ботев става онзи творец, който при крайно бедната ни литературна традиция до него, съумява да създаде творчество, в което тълкуването на проблема за свободата изравнява нашето изкуство със световното.

Робството е много силно изразено и художествено обрисувано, защото е до болка познато и ненавиждано от поета:

"Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен:
кръстът е забит във живо тело
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости! "


Поетичната лексика поралжда страшни, зловещи асоциации, които емоционално сгъстено предават разрушителната същност на робството. Христянският кръст -вековечен символ на милосърдието-у Ботев буди друга асоциация, намерила рядка по естетическото си въздействие интерпретация. Забитият в живо тяло кръст символизира огромно,нечовешко страдание. Метафората “ръжда разяжда глозгани кости", както и алитерацията на к, ж, з и носи усещането за смърт, за разруха.

На широка идейна основа е разгърнат мотива за подвига, свързан с традиционния персонаж в Ботевата поезия -майката, либето, невръстните братя в стихотворението”На прощаване”. Тук лирическият герой е бунтовникът революционер, чиято най-същностна характеристика е свободолюбието и готовността му за саможертва:

"Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни"


С това противоречие Ботев очертава с по-голяма конкретност духовното пространство в своята поезия. Появява се и характерният за него образ на Дунава като пределна черта:

".. .ах,утре като премина,
през тиха бяла Дунава! "


Пространствените координати в поетическия свят на Ботев вече придобиват и географска конкретност. "Дунава" разделя неговото поетично пространство на двe -чужбината /”тази тежка чужбина”/и родината /”бащино ми огнище”/.
Със своето завещание борецът предава и омразата към поробителите, която ще направи крепка десниицата на неговите братя. Неговото дело трябва да бъде продължено от тях:

"и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват..."


В свещения звет към невръстните братя Ботев е втъкнал картината на юнашката смърт, наситена с атмосферата на хайдушките народни песни

"….бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кьрви в земята,
в земята,майко,черната!"


В обрисуването на тази картина се проявява гениалната способност на поета да изгради възвишен образ чрез най-обикновени думи, чието необичайно свързване обаче придобива особена художествена сила. Думите месо, кърви пораждат представата за смърт, за физическа осезаемост на страданието. Но епитетът "бяло" в контраст с "черни" /кърви/ предизвиква асоциации за светлина, красота и чистота /белият цвят в съзнанието на българина е символ на красотата/.

Смисълът на своя живот личността открива в героичната борба в името на народната свобода -в този съдбовен избор се проявява хармонията на интимно-личното и националното. В саможертвата личността се слива със своя народ. Социалният смисъл на саможертвата е разкрит в поантата:

"Но стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда
за правда и за свобода..."


Лирическото изживяване в стихотворението е пропито от едно силно, драматично страдание. Емоциите в творбата са изключително силни и сложно преплетени. Чрез ярка антитеза е изразена бурята в душата на героя, страданието в плана на миналото е противопоставено на страданието в настоящето. Трагизмът, изпълнил душата на лирическия "аз", е породен от народната съдба. Действената любов на бореца към народа намира непосредствен израз в копнежа по революцията. Това е внушено чрез метафората ''сърце ми веч трепти ще хвръкне”великолепен израз на бсрческата целеустременост на революционера. Като жадувана картина-видение,в “До моето първо либе”оживява романтичният образ на революцията,обрисуван с огромна вътрешна сила и динамика:

"Там...там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!"


Бурята в Балкана поетът превръща и в жив, конкретен образ, и в прекрасен символ на революционната борба. За пръв път в българската поезия у Ботев образът на революцията оживява с представата за бурята. По-късно ще срещнем този образ в поезията на Яворов";Арменци”,Смирненски и Вапцаров.
И съвсем естествено в големия ден на човечеството, деня на социалната революция, Ботевият лирически герой поема пътя към чистилището на подвига. Финальт на стихотворението “Мята молитвА" е наситен с диханието на това величие, което носи със себе си единствено саможертвата в името на свободата.

"Подкреии и мен ръката
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!"


Това е съкровената молитва на поета към бога на разума, която интимно и общочовешко се сливат в едно неразривно цяло.

В стихотворения като”Хайдути”, ”Хаджи Димитър" и”Обесването на Васил Левски”, поетът се слива с художествения персонаж. Тук Ботев се е слял по-скоро със своя народ и от негови позиции оценява подвига на големите историчесйи личности. Социалният смисъл на тяхната саможертва се състои преди всичко в това да се стимулира всенародната борба. Подвигт на Чавдар /”Хайдути”/е получил всенародно признание, защото героят е “страшен” за чорбаджии и турци, но за клети сиромаси “крило бе Чавдар войвода". Образът на волната песен, подета от всички краища на българската земя, извайва романтичната фигура на Чавдар войвода, извисяв неговата героична натура.

"Затуй му пее песента
на Странджа-баир гората,
на Ирин-Пирин тревата:
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско,
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета..."


От позициите на народа Ботев подхожда към мотива за подвига и саможертвата набореца-революционер и в одата-балада "Хаджи Димитър". В този поетически шедьовър творецът надхвърля рамките на националното и придава нова мащабност на идеите. Така произведението се превръща в образец на органично взаимно проникване на конкретно-образното и обобщаващо-философското, на актуалното и непреходно-вечното. Образът на Хаджи Димитър е централен в баладата, но Ботев го включва в системата от образи, в която стремително разширява обема си от конкретния герой /Хаджи Димитър/през загиналите за свободата на България до образа на всички паднали за свободата. Основната идея на творбата за безсмъртието е внушена със забележителна поетическа виртуозност чрез движението на лирическото изживяване /чувство/-сблъсъкът на младостта и силата с болката и безсилието, двубоят на живота и смъртта. Подчинена на това идейно съдържание, лексиката се обособява в два кръга със значения :смърт / "потънал в кьрви лежи и пъшка", "юнак с дълбока на гърди рана"/ и живот / "юнак във младост и сила мъжка"/.

В плана на епическия разказ действието се развива за едно денонощие /започва с дневна картина и завършва със съмване/, но в плана на философското внушение достига вечността. Идеята за безсмъртието е не просто и леко възвеличаване на подвига. Към победното възвеличаване на подвига творбата върви през отчаянието /"Ще да загине и тоя юнак”/,през болката , която свива сърцето, зада достигне до оптимизма роден от прозрението:

"Тоз,който падне в бой за свобода,
той не умира:.него жалеят
земя и небе,звяр и природа
и певци песни за него пеят...”


Думите звучат лаконично като сентенция, преодоляват пространството и времето, за да възпеят подвига на всеки герой от всички времена и точки на планетата. Конкретно-образното се слива с обобщаващо-филосовскот, националното с вечното. Затова и възхвалата на саможертвения подвиг намира космически измерения:”земя и небе,звяр и природа”.

Основната идея на творбата за духовното надмогване на смъртта е внушена и чрез баладичното вечерната картина, самодивите, вълка. Изображението на Балкана има нов заряди идеен, и образен, и емоционален. Страшното страдание на юнака под палещото слънце е заменено от приказното вълшебство от нежността и ласката на настъпващата нощ:

"Настане вечер-месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми,вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!"


Цялата строфа е една разгърната метафора, която превръща образа на Балкана в символ на героичното, на вечното свободолюбие на българския народ. Художественото внушение е постигнато чрез употребата на изразни средства на всички езикови равнища-гласните допринасят за голямата мелодичност на стиха, придават му песенно звучене, глаголните форми с необичайната им употреба /глаголите са от свършен вид в сегашно време /създават усещане за повторяемост и непреходност. За песенното звучене на стиха допринася и синтактическият паралелизъм в шесте прости изречения в състав на сложното / 3+3/, както и асонанса на Е.

Саможертвата на Левски е в името на България, а подвигът му е осмислен в общочовешки план като стъпка в борбата на човечеството за свобода и прогрес в стихотврението ”Обесването на Васил Левски". В общия тон на безнадеждността в елегията се влива мощният глас на историческия оптимизъм, който се въззема над конкретно-историческото и слива националното с общочовешкото.

С оптимизъм и вяра в бъдещата революционна борба е белязан и финалът на стихотворението ”Борба” -”Ше викнем: "Хляб или....свинец”. Поетът-революционер вярва, че всички онеправдани ще въстанат, лирическият "аз" се слива с борците за прогрес и социална правда/"ние"/, категорично предричайки социалната революция в света. Този момент осмисля смт та на безбройните борци “в мъки,в неволи мрели”, той е залог за развитието на човечеството.

Не само финалът на творбата,но и цялото стихотворение звучи оптимистично, защото в него звучи диалектическото мислене на поета, което схваща истррическияя процес като една вечна борба м-у добро и зло, м-у силите на прогреса и регреса, на тиранията и свободата. И в това движение на човечеството по спиралата на прогреса, революцията е сюблимен миг, който ускорява движението напред и нагоре. Затова цялата поезия на Ботев е изпълнена с един непресъхващ оптимизъм, исторически обусловен и доказан от времето. Свързан с бъдещето, Ботев ще бъде винаги актуален.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.