Елин Пелин - Димитър Иванов Стоянов
Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895 - 96). От есента на 1899 се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (1903 - 07), командирован в Нанси, Франция (1906 - 07), пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 - 16), уредник в къщата-музей & #34;Иван Вазов&; #34; (1924 - 44). Сътрудник на многобройни списания. Редактира и списва почти сам сп. & #34;Селска разговорка& #34; (1902 - 03). Участва в редактирането на в. & #34;Българан& #34; (1904 - 09), в. & #34;Развигор& #34; (1921 - 27, 1937), редактира детските списания & #34;Веселушка& #34; (1908 - 10), & #34;Чавче& #34; (1913 - 14), & #34;Светулка& #34; (1904 - 44, 1945 - 47), в. & #34;Пътека& #34; (1933 - 36); член на редколегията на в. & #34;Септемврийче& #34; (от 1945). Председател на Съюза на българските писатели през 1940.
Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1885 обнародва първите си творби: в сп. & #34;Войнишка сбирка& #34; разказа & #34;Мило е отечеството& #34;, в ученическото списание & #34;Извор& #34; разказа & #34;На майчин гроб& #34;, стихотворенията & #34;Зима& #34; и & #34;Привет& #34;. Под стихотворението & #34;Тихи тъги& #34; (ноем. 1897), отпечатано в сп. & #34;Български преглед& #34;, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: & #34;Напаст божия& #34;, & #34;Ветрената мелница& #34;, & #34;На оня свят& #34;, & #34;Гост& #34;, & #34;Андрешко& #34;, & #34;Пролетна измама& #34;. Автори е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот - белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника & #34;Пижо и Пендо& #34; (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител - & #34;Душата на учителя& #34;, & #34;Кал& #34;, & #34;Самичка& #34;, & #34;В интерес на просветата& #34;. Една от основните теми е и черквата и представителите й. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове (& #34;Напаст божия& #34;, & #34;Братя& #34;, & #34;Изкушение& #34;). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.
В повестта & #34;Гераците& #34; (1911) - едно от най-значителните произведения в българската литература - Елин Пeлин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Във втората си повест & #34;Земя& #34; (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.
По време на Първата световна война 1914 - 18 г. Елин Пелин пише патриотарски произведения, събрани в сборника & #34;Китка за юнака& #34; (1917). През 1928 издава сборника & #34;Черни рози& #34; - стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата & #34;Аз, ти, той& #34; (1936) - злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици - изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременноста. В & #34;Под манастирската лоза& #34; (1936) - цикъл философски разкази и притчи - формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.
През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи 2 части - & #34;Ян Бибиян& #34; (1933) и & #34;Ян Бибиян на Луната& #34; (1934), на книгите & #34;Златни люлки& #34; (1909), & #34;Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса& #34; (1918), & #34;Гори Тилилейски& #34; (1919), & #34;Сладкодумна баба& #34; (1919), & #34;Правдата и кривдата& #34; (1920), & #34;Песнички& #34; (1927), & #34;Поточета бистри& #34; (1931), & #34;Приказки и басни& #34; (1949) и др.
