Испанската гражданска война 1936-1939 г
* * *
Изборната победа на обединяващия анархисти, социалисти и комунисти Народен фронт (Frente popular) на 16 февруари 1936 г. изиграва ролята на детонатор. Доминираният от леви либерали нов кабинет много скоро е компрометиран от масови анархистични изстъпления из цялата страна. Заплахите с наближаваща “октомврийска революция” не толкова стряскат, колкото консолидират консервативните кръгове и сили – едрата буржоазия, крупните земевладелци, църквата, военните. Както и централистично настроените политически фактори, които с особено безпокойство наблюдават усилващите се сепаратистични стремежи на баски и каталунци. Всички те са обединени не толкова от стремежа за реставрация на монархията, колкото от идеята за национално възраждане (Alzamiento nacional).
На 13 юли 1936 г. представители на Републиканската гвардия убиват Хосе Калво Сотело, един от лидерите на консервативната опозиция в испанския парламент и ръководител на дясната монархистическа организация “Обновление на Испания”. Правителството отказва да привлече към съдебна отговорност извършителите на убийството. Така нажежаваната от години атмосфера на ненавист между двата основни лагера в испанския обществено-политически живот достига точката на кипене и страната изпада в пълен хаос. Това е сигналът за намеса на военните.
Те се надигат първо в Мароко (сутринта на 17 юли), а веднага след това и в Андалусия, в Северна и Северозападна Испания. Първоначално за ръководител на антиправителствените сили е избран генерал Санхурхо, но след неговата смърт вследствие на самолетна злополука начело на бунтовниците застава генерал Франсиско Франко. Първите въстанали части са тези на Испанския чуждестранен легион (11 000 човека) и на мароканските поделения от Африканската колониална армия (14 000 бойци). Те бързо завладяват градовете Сеута и Тетуан в Испанска Африка. На следващия ден заговорниците, надигнали се на Иберийския полуостров, завземат градовете Кадис и Севиля. Гражданската война в Испания започва. В началото й въстаниците разполагат със 150 000 души, а на страната на правителството са 110 000 войници и офицери. Ген. Франко обаче има да решава сложен логистичен проблем – как да прехвърли на континента своя челен отряд - разположените в Мароко войски, без да попадне под огъня на блокиралите Гибралтарския проток верни на правителството в Мадрид бойни кораби? Този жизнено важен за успеха на кампанията въпрос бива разрешен успешно с германска помощ. Хитлер предоставя на генерал Франко 20 транспортни самолета “Юнкерс” JU 52, които, ескортирани от изтребители “Хайнкел” Не 51 от края на юли до средата на октомври 1936 г. превозват от Северна Африка на материка 14 000 войници и близо 300 т военни материали.
Прехвърляни на континента, антиправителствените сили се обединяват с тези на територията на страната и под командването на генералите Франсиско Франко, Емилио Мола и Гонзало де Ляно веднага настъпват към Мадрид. Само за три дни в ръцете им попадат 23 крупни населени пункта. Опитите на техни привърженици за метеж в столицата и в Барселона обаче се провалят и са бързо подавени от републикански настроени части.
* * *
Една от най-важните отличителни особености на Испанската гражданска вояна е активната и многостранна чужда намеса в нея. Събитията в Испания предизвикват изключителен обществен резонанс из целия свят и буквално го разцепват на два лагера, всеки от които храни дълбоки симпатии към една от сражаващите се страни и се опитва да й окаже всяческа подкрепа. Така Гражданската война на Иберийския полуостров прераства в морален и идеологически сблъсък с планетарен мащаб.
Германия е сериозно обезпокоена от опасността Испания да се превърне в комунистическа държава. Ако това се случи, разсъждава Хитлер, ние ще се окажем притиснати между два комунистически блока – съветски на Изток и испанско-френски (доколкото един подобен на испанския Народен фронт се е устремил към властта в Париж) на запад. И когато Москва ни нападне, ще се окажем смазани между тях. Но не само тези малко пресилени опасения ръководят фюрера. Той много добре разбира, че завоюването на стабилни позиции в Испания е равнозначно за Германия на осигуряването на стратегическа база, в каквато тутакси се превръща Пиренейският полуостров. Той е не само плацдарм в тила на Франция, но и пункт за контрол върху комуникациите към Африка.
Тези геополитически съображения на Фюрера, споделяни напълно и от италианския дуче Б. Мусолини, мотивират двамата вождове към вземане на решение за оказване на мощна подкрепа на силите на ген. Франко. В Германия за тази цел е формирано специализираното съединение “Легион Кондор” (под командването последователно на генералите Шпеерле, Рихтхофен и Фолкман), в коего влизат авиационни и бронирани подразделение с обща численост от 5500 души, които разполагат с 500 бойни и транспортни самолета. Хиляди други офицери на вермахта участват дейно в организацията и обучението на франкистката армия. За размеха на германската военна помощ свидетелства фактът, че след края на войната над 26 000 немски военнослужещи получават специални отличия за участието си в нея.
Още по-щедра е помощта, оказвана на франкистите от Рим. На тяхна страна в Испания се сражават 80 000 италиански бойци, а материално-техническата помощ се изразява в доставянето на 1000 самолета, 2000 оръдия с различен калибър, 1000 бронирани бойни мащини, 3400 картечници и 10 000 единици ръчно огнестрелно автоматично оръжие. Дислоцираните в Испания италиански авиационни части извършват около 5300 бомбардировки срещу населени места и позиции на републиканската армия, по време на които са хвърлени над 11 500 т бомби.
В намесата си в един уж вътрешен конфликт не остава назад и лагерът на “прогресивните сили”. Москва доставя на републиканците 300 000 пушки, 10 000 картечници, 400 бронирани бойни машини и 400 самолета. На испанска земя действат 2000 съветски пилоти, техници и офицери, голяма час от които са от разузнавателните служби на Червената армия и НКВД. Начинът, по който да бъде оказвана военна помощ на “испанските другари”, предизвиква остър спор в Кремъл между Сталин и М.Тухачевски. Вождът настоява в Испания да бъдат изпратени редовни армейски части – авиация, танкове и артилерия. Маршалът възразява, че Червената армия не е на толкова високо равнище, “че да я демонстрираме на Запада” и по този начин да “разкрием все още съществуващите в нея недостатъци пред очите на настоящи и бъдещи врагове”, което освен това ще е неизбежно съпроводено със значителни загуби. Затова Тухачевски, в момента на спора заместник-министър на отбраната, предлага на испанска земя да бъдат изпращани само доброволци, като приоритет се отдава на офицерите от запаса. Политбюро подкрепя гледната точка на Тухачевски, с което още повече изостря скритата неприязън на Сталин към изтъкнатия военачалник.
Друга много съществена помощ за републиканските сили са формираните на доброволен принцип Интернационални бригади от “антифашисти”, чиято обща численост достига около 35 000 души от 54 националности. Създадени са общо 7 интернационални бригади (11-а, 12-а, 13-а, 14-а, 15-а, 129-а и 150-а), които от октомври `1936 до октомври 1938 г. воюват на страната на републиканското правителство, като взимат активно участие в отбраната на Маодрид и другите крупни сражения.
В действителност заемането на позиция по въпроса е не само политически, но и в значителна степен и морален акт, опиращ до избора на по-малкото зло. Политическата теория и практика на франкизма от възникването му през онези дни до неговия край е достатъчна добре известна. Много по-малко, поне у нас, се знае за поведението на републиканските войски и международните им помагачи (значителното мнозинство от които са наивни идеалисти) по време на войната. Отношението към религията в републиканската зона, свеждащо се до взривяването на църкви и манастири и масовите екзекуции на свещеници и монаси, значително подкопава международния имидж на Републиката. Допълнителен удар му нанасят противоречията между трите й основни движещи сили – отрядите от комунисти, социалисти и анархисти. Връхната точка на постоянните им междуособици е извършеното от комунисти масово клане на антисталинистки настроените анархисти в Барселона през лятото на 1937 г. Стотиците трупове по улиците на града, незабавните разстрели по присъда на действащите на конвейерен принцип Военнополеви съдилища, не само потвърждават старото правило, че революцията в един момент от развитието си започва да изяжда своите деца. Не е необходима кой знае каква прозорливост, за да се направи паралел със случващото в СССР през същата тази 1937 г. и да се извлекат очевидните заключения за недвусмислените намерения на Вожда на световния пролетариат с престол в Кремъл.
На този фон репресиите в териториите, завладяни от силите на Франко, т.н. национална Испания, изглеждат като постепенно завръщане на живота в неговото традиционно русло. Контрастът между двата модела за общественополитическо развитие е съкрушителен и предвещава скорошния неизбежен край на гражданския конфликт. Генералисимус Франсиско Франко, доживотен Каудильо на Испания, вожд на партията Испанска фаланга и Главнокомандващ въоръжените сили установява своята диктатура, останала непоклатима до смъртта му през 1975 г.
Испанската гражданска война е непосредствен предшественик на надигащия се колосален световен сблъсък. Със своята кървава бруталност тя сякаш загатва какво предстои да се случва в най-близко време. Преките и косвени участници в нея си извличат различни изводи и поуки. По няколко причини най-въодушевен от случилото се изглежда Хитлер. Наблюдавал внимателно поведението на Лондон, той решава, че Островната империя ще продължи тази си линия на ненамеса и в един военен сблъсък между националсоциалма и болшевизма. Същата въздържаност с не по-малко основание той очаква и от несъкрушимата задоеканска държава. А помогнал на Франко да затвърди властта си, го счита за сигурен бъдещ военен съюзник.
След по-малко от две години стана ясно, че и трите хипотези на фюрера са били не просто прекалено оптимистични, а напълно погрешни. Уж изолираният Сталин внезапно се сдоби с могъщи англосаксонски партньори, а считаният за предан на каузата Франко не пряви никакво желание за прикачване към победоносната военнополитическа ос Рим-Берлин-Токио.
Изготвила: Венислава Златанова Иванова
