Любов и омраза
Със своя разказ, "Дервишово семе", Хайтов разкрива силата на тези чувства и по много естествен и непринуден начин ни показва и доказва, какво е любов, обич и омраза. Той сякаш води читателя за ръка по пътя на размисъла за ценностите в краткия ни живот, убеждавайки го с прости думички в истинността и дълбочината им и значението им за всички нас. Толкова простичко ни разкрива какво е дълг, обич, чест, безкористност, благородство, омраза, гняв, ярост, безсилие. Все първични емоции и чувства, както и пример: живота на един от многото хора,извървели пътя към себепознанието.
Любовта може да окрили човека, както се случва и със самия Рамадан, едно обикновено селско момче, за което гръмките фрази и думи не съществуват, а се заключават в усещанията за любов. Докоснал се до щастието, той започва да възприема света по нов начин и да вижда красота навсякъде около себе си: ,, старата ни къща бе огряла като слънце, засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки......Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях!"
Колкото и неочаквана да е пристигнала за него, толкова силна става тя и не спира да идва, през целия му живот. И всичко вече е друго, по - живо, по - красиво, по - търпимо. Любовта му расте с такава сила, че прераства в омраза дори и към слънцето, без което не би бил възможен животът: " Спряло се онова лятно слънце мързеливо.......идва ми да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята повече да не излиза". Рамадан е ненаситен за ласките и близостта, които до този момент са били само една свенлива мечта за него, един невъзможен свят. Това е истинската любов, чиста като сълза.
Но както често се случва в живота щастието винаги е последвано от нещастие, което те удря с нечувана сила и те оставя като вкаменен и ти вече не се усещаш и не мислиш, защото си празен и тъжен, отчаян. Отнемат му най - любимото, най - скъпото нещо в живота и то заради "два пърча с големи чанове". Цена твърде низка и недостойна за един човек. Но както казват древните: "Човек си избира боговете според интереса си".
Така изведнъж детето у него си отива и идва големият мъж, който е готов да отмъсти за любимата, да я спаси и върне при себе си. У него се поражда мъст, озлобление към този, който се е осмелил да стъпче любовта му, което нараства за да се прероди в дива ярост........, но и в една обуздана, все пак, злоба. Възпира го желанието на дядото - продължение на рода. Да не се загуби семето.
Дали това е най - важното - живот на всяка цена? Важно или не Рамадан се примирява с участта си, както и често се случва в живота. Но в душата му вече са посяти семената на омразата:" Тука, в сърцето сто пиявици като че се бяха впили". Всичко, което изживява от тук насетне го пробожда до смърт. Но лесно се мре, трудно се живее. Макар, че сърцето му е празно и тъжно, разума у него крещи:"Бори се, отмъсти..". Жаждата за мъст става неговият "двигател".
Но живее ли само със злоба и омраза? Та нали ако се остави на тъмната си страна, тя ще го изпепели и заличи. Той проявява здрав разум или страх, кой знае, и затова не успява да намери сили в себе си да действа по единствения начин в такъв случай - отмъщение на всяка цена. Той осъзнава в себе си , че ще загуби и най - малката надежда, да бъде до своята любима: "В затвора нама дупчица да има към Силвина." И след всички разгорели се у него размисли и страсти той се оставя на течението да го носи, да го блъска с надеждата един ден да го изхвърли на брега, където може би ще го завари неговата мила Силвина. Но сега той се носи по "реката на живота" сред буря от чувства разкъсващи сърцето му.
В битието често се стига и до парадокси и обрати, за които нито сме мечтали, нито сме си мислели, че са възможни.
В такъв един парадокс попада и Рамадан. Той се вплита в него доброволно, само за да бъде оправдано близо до своето цвете - Силвина. Отново се променя човекът у него и пак заради пустата любов. Казват, че с времето любовта остарява и се уморява, но при него не е така - тя расте през цялото време, всеки ден, всеки час.
Сега, когато мъжът й е безпомощен и болен, смъртта му би била лесна, спира го единствено молбата на любимата му, да не се превръща в злодей, заради човек, с който не си струва да си цапаш ръцете. И той пак е силен и пак заради нея. Проявява за пореден път благоразумие и характер на благороден човек, помага на заклетия си враг, без да се превръща в слаб и безволев роб на чувства.
Рамадан става различен от себе си, израства изправен пред сложна дилема, от която няма решение, от което да не загуби. Затова идва и примирението, а след него и всичко останало...
Това е разработка с помощта и записките на Иван Овчаров, който ми даде оценка на работата, преди да го напиша тук, разбира се. Защо иначе ще упоменавам името му?