На сбогуване

Заминавам. Отивам си от родния дом, от верните приятели, от любимото момче. От човека, когото най-много обичам. Стоя на спирката и се взирам в тъмнината. Той е до мен и мълчаливо се опитва да хване погледа ми, за да открие утеха в него. Подтискащо е,тежко ми е, искам да заплача. Още не мога да осъзная, че се реших на това. И той няма да е с мен, няма да ме последва и да посрещнем неизвестното заедно. А толкова много го обичам...

Казвам да не тъжи, да ми пише. Аз ще се обаждам, ще се връщам, ще направя толкова много... Поглеждам в очите му и там сякаш откривам целия свят, но въпреки това трябва да предприема това пътуване. Не мога да остана, но ако точно сега ме помоли, ще се разколебая. Затова се моля да не го направи. Нека раздялата ни не бъде още по-трудна.

Автобусът тръгва, трябва да се кача. Хвърлям се в прегръдките на моето момче, не мога повече да удържа сълзите си. Шепна, че няма да спра да мисля за него, никога няма да го забравя, да погледна друг... Моля се да ме целуне още веднъж , да не бърза – не искам да свиквам с празнотата. Пускам го и с тъжна усмивка изстривам сълзите му. Качвам се задъхана по стълбичките и се провиквам, че го обичам.

Автобусът потегля. Любимият ми остана там, на пустата спирка, да гледа как слънцето изгрява на хоризонта. Никога няма да забравя лицето му в този момент, погледа му – като че ли не вярваше, че наистина го направих. И именно той провокира лавина от спомени – пред очите ми минаха всички неща, който бяхме правили заедно две години.

Дано в него продължи да гори огънят на нашата обич. Дано наистина разбере защо го направих, дано не ме вини. Дано връзката ни оцелее – въпреки времето, въпреки разстоянието, въпреки самите нас...

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.